автор: mamasha

I.
Напето пристъпя
млад Стоян из двори,
тъй си майце дума,
тъй си ней говори:

- Мале, мила мале,
да извадиш, мале,
свилена ми риза,
свилена ми риза,
тънко изтъкана;

още, мила мале,
диплени чешири,
диплени чешири
с везани гайтани

Да приготвиш, мале,
китка от градина,
китка от градина
с пръстен и пендара.

- Що ти са, бре сине,
свилената риза,
диплени чешири,
китка от градина?

- Сватовници, мале,
утре ще изпратя
за Стойна да питат...
- А, кумица Злата
затуй ли повика?

Дали ще кандиса
Димо чорбаджия?
Опак човек Димо...
Знаем си го ние.

II.
Кахърен си ходи
млад Стоян из двори.
Гледа майка сина,
нему дума дума,
дума, тъй говори:

- Сине, мили сине,
що ти, синко, стана?
Умислен, угрижен
ходиш рано-рано.

- Мале, мила мале,
по тъмно зашета
из село мълвата
и шушукат, мале,
моми на чешмата -

либето ми Стойна
снощи са годили,
снощи са годили,
още са главили.

А пък мойте свати
Димо вчера върна.
На кумица Злата
рекъл ú набързо -
малка му момата.

Стойнин тейко, мале,
хич каил не става.
Що ми либе, мале,
за друг си годява?

Че въздъхна тежко
майка насред двори,
до Стояна седна,
преко сърце дума,
дума и говори:

- Като питаш, сине,
ще ти кажа право -
мене, сине, Димо
щерка си не дава.

Тейко си напреко
нeкога застанах,
пък на Димо рекох:
- Сватове не пращай,
не пращай нишани.

Аз си либе имам,
дума съм му дала
и назад не вземам,
що съм обещала...

III.
С меден кавал свири,
свири, жалба жали
млад Стоян на двори.
Чуди се и мае
майка що да стори.