Две вафли взех –
по една за мен и за мъжа ми
и по улицата пак поех,
обратно към дома ни.
А пред мен, окаляни вървяха
жена и две слаби, мургави хлапета.
До контейнера се спряха,
да потърсят дреха, хляб или монета...
Погледнах циганката, остаряла,
облечена в кални дрехи, неизпрани,
косата – мръсна, вече посивяла...
И се сетих – тях държавата ги храни!
Те винаги за лесното се хващат,
казват „няма работа”, но дали?
А социални помощи им плаща
и на тях държавата, нали?
Отместих поглед към децата –
тъй бедни, дрипави и боси,
с вързоп от стари дрехи в ръцете –
в студени дни ще ги износят.
Приближих се, бавно и се спрях.
Нима децата са виновни?!
Те са цигани, но с детски смях
посрещат погледите злобни...
Държейки двете вафли в ръце
изведнъж опитах нова сладост -
Да дариш едно мъничко сърце
с надежда, топлина и радост...
И слушайки детския смях,
без вафли за мен и мъжа ми,
по улицата пак вървях,
обратно към дома ни.