Заплитат мокри възли ветровете
и вият като бесове в комините.
Удавено от сивота небето
увисва на самия ръб на зимата.
И натежават сънено клепачите
от вялото безвремие на дните.
Дори клавишите самотно плачат
за песента, която не родиха.
На зъзнещи в простора петолиния
напомнят някак много тъжно жиците.
Но стане ли най-тихо, ще я чуеш -
усмивката на пролетните птици.