Това е пилотно заглавие. Никулден отдавна мина, но този празник винаги е бил на мода у нас. Като казвам у нас имам предвид моето семейство – това на моето детство.
Баба ми, дядо, майка, татко, е и чичо Козлов. Прощавайте - пропуснах и вуйчо ми Николайчо - Кóкето
Как така ще запитате Вие, защо Николайчо? Ами защото умрял още като ученик на 13 г. Така му казвали от Николай та Николайчо – Кóкето на галано. Получил някакво възпаление на гърлото, направили му две операции от сливици и след втората – на третата сливица получил кръвоизлив в болницата – задушаване и си отишъл внезапно. (Нищо ново за медицината, та и до сега!) Голям удар най-вече за майка му – баба ми Донка. Той на нея си приличал – житушанче… Да не говорим за дядо ми. Да му умре единствения син – наследник. Да не дава Господ. Та у нас Никулден се празнуваше повече от Коледа. Още повече, че Коледа едно време не беше много редно да се отбелязва. Не като сега да е официален празник. Да се чудиш защо беше това чудо. Виж за Никулден нямаше проблем.
Спомних си за Никулден и когато в Германия в гр. Мюнстер, като празнуваха Санта Николаус - на 6-ти декември! Не на Коледа. Отидохме тогава една такава вечер да пазаруваме в един магазин за детски играчки – изобилие не ти е работа: както в оня виц на Радио Ереван: Питали едно време през 70-те години радиото: Какво е това „изобилие”? И то… отговорило: Блокаду пережили! Изобилие тоже переживем!” :)
И по тоя магазин тогава щъкаха навред дечица с наметалца и ни връчваха дар по едно хлебче-кифла във формата на човече с една пръстена лула – т.е. като Санта Николаус. Поне шест такива кифлички ни връчиха на нас с децата и с Катя, като ги преброихме после за наша изненада и удоволстние. Как да им откажеш.
Та днес сутринта отново ме налетяха спомени. Не, че няма какво да Ви напиша, но така стана, че този случай избута останалите. Има и друга причина – и майка ми се появи във този спомен. Май беше и нещо, като предутринен сън. В старата ми квартира от детството беше, но ставаше някаква бъркотия и майка ми нещо ме успокояваше. Та знам, че щом сънуваш някой близък не е зле да направиш нещо и да дариш на някой близък нещо. Та и аз правя такова нещо сега.
Историята е за едни стари 5 лева. Ама много, много стари железни 5 лв. Тия, които са били в обръщение преди 60-70 години с конника на Крум като герб. Тогава толкова е била цената на едно кино. А киното е било нещо супер. „Крачун и Малчо”, „Чарли Чаплин” „Бъстър Китън” и какво ли още не от съблазнително та по. И майка ми и братчето и Николайчо врънкали дядо да им даде по 5 лв. За кино. Дядо не е бил много дашен: неговата максима е била да се пести за да имаме „керемидка” над главата. Т.е. да си купим жилище. Всички лавки или залъгалки по панаирите и празниците са били класифицирани като „капани за пари”. Но не е бил скръндза и им давал по някой лев за кино. Но освен киното имало и куп други съблазни. Например „ледено” – сладолед! А майка ми много обичала сладолед. Но вуйчо ми не искал да си харчи парите. И не си купувал сладолед. Пазел си парите за кино, които дядо му давал и си ги пестял,. Това майка ми разбира се го знаела и винаги, като по голяма сестра го уговаряла да и даде на заем пари за „ледено”, което тя тутакси лапвала, и после влизали в киното, тя си плащала билета, а Кокето влизал гратис. И като така майка се оказвала негов длъжник, но след време, винаги му се издължавала. Тогава било времето на вересиите: Всички пазарували на вересия. Всеки имал в магазина тефтерче на негово име и се издължавали на заплата, ако получавали такава. При майка ми и Кóкето имало само устна договореност и си вярвали. И само те двамата си знаели за тези техни взимания- давания.
Но станала белята и внезапно Кóкето се преселил в по-добрия свят. Гледам снимки на погребението – как се движи процесията с катафалката и попа и кръста по Витошка към Орландовци. Трагедия.
Минало няколко месеца. Баба ми ходила всеки божи ден на гробищата. Станала от религиозна по-религиозна. Но след време траура по утихнал. Ако може така да се каже. Живота потекъл по обичайния си ред. Все пак имали още едно дете – майка ми. И цялата надежда и внимание били вече само към нея. И тя ги оправдавала.
Но тук вече достигаме до поантата. Това майка лично ми го разказваше нещо, като голям куриоз и нещо свръхестествено. Та минало време и един ден на връщане от гимназията, я среща някаква странна клиентка на магазина на дядо. Поздравила я и а попитала как е. Майка учтиво отговорила, че е добре, но почти не я припознала. Тогава клиентката казала, че вчера е сънувала, братчето и Николайчо! И знаеш ли какво ми каза: Какéто (така я наричал само той на галено от кака-какéто) да ми върне онези 5 лева, които и дадох последния път. И отминала. Малко е да се каже, че майка ми е била, като попарена. Само тя и братчето и са знаели за този дълг. От тогава майка изгубила покой. Разбира се веднага разказала, на баба ми за тази история, с тази клиентка, което пък било повод на баба да вярва, че Николайчо, си е с тях и ги гледа от някъде.
Но дългът си е дълг и майка се поболяла от гузна съвест. Тогава от разни врачки и други хора баба ми разбрала, че майка трябва да остави на някой току що починал близък роднина, в ръцете му 5 железни лева, та той да ги даде на Кóкето и така дългът щял да бъде уреден. Така и станало. Скоро се споминал някакъв близък роднина на баба и майка ми тихомълком му пуснала 5 железни лева в ръката и така историята приключила. От тогава повече никой не и се обаждал по този повод, явно дългът бил уреден.
Така тази история можеше да се нарече и „5 железни лева”, или нещо подобно. Това са моите случки от тези, които както в подобни случай съм описвал и които не мога да обясня на базата на моите матеарилистически знания. Но кой ти казва, че всичко които ни заобикаля е толкова просто. Света, в който живеем, е непостижим като цяло за нашите скромни сетива - за нашите шест чувства. Например неотдавна узнах, че ние познаваме едва 4-5% от съществуващата Вселена. Останалите 95% са непознато вещество и непозната (т.н. тъмна) материя. Това, обаче, не бива да ни изкушава, да смятаме, тези въпроси са толкова лесни за обяснение. Сигурно има начин нещата да получат разумно обяснение, някога. Иначе, ако това се случи на научен семинар, някой мастит учен и академик, ще си обърне стола, в знак на протест и ще възкликне: „Собачая чушь”! И може би ще е прав по своему.
Но някога това може да не звучи толкова противонаучно! А дотогава, за нас тази случка за тези 5 железни лева ще бъде причислена към чудесата - тези малки или големи чудеса, Хели, или като онези при контактите с т.н. врачки, за които говори и Копие.
И за които и аз може още да ви разкажа пак някой друг път. В този живот.
Милчо КИ
С.Б. 2011-01-11, 01:17 ЕЕТ