Знаеш ли... много се чудих,
какво точно да ти напиша.
Много мисли пробудих,
но никоя сама не задиша.
Затова накрая заключих,
че ти бил си лъжа.
Разковниче така отключих,
със щастие, добра съдба.
Осъзнавайки, че не си ми нужен,
аз сърдечно се зарадвах.
И не оставих спомен тъжен
ни един да ме разяжда.
И даже на сърцето със ръка,
да кажа, че се зарадвах мога,
когато оня ден в дъжда,
видях как със тревога
гледаше нея, толкова влюбен -
това наистина заслужаваш.
Хей, светът не е загубен
внезапно тогава си казах!
Ти за мен си бил мираж,
но не всичко е загубено.
И имам достатъчно кураж,
че нявга, даже още по-влюбено
ще гледам аз мъжа,
който така ще ми отвръща,
както ти никога не можа,
ей с такава любов ще ме прегръща.
И най-добре това е,
затова ви поздравих и продължих.
За теб точно тя жена е!
Така се окуражих!
И моя мъж ме чака,
по пътя нейде напред.
С високо вдигната ръка ми маха.
Горкичкият, колко ли смет
дрехите му вече за попили,
докато седи, там, да ме чака.
Но дори и след години,
вярвам, той ще ми маха ли маха...
И аз глава накрая ще положа,
върху неговото мъжко рамо.
И жаждата за любов ще уталожа.
Ах, веднъж да стигна само!