автор: yotovava

Нося в своята кърпа възел светлинен
златен косъм от тежката плитка на мама,
първото зъбче на сина си за спомен
и каиша на татко с бръснача ръждясал.

Девет клетви ме стигнаха, колкото – толкова.
Аз сънувам орлици над празни гнезда,
Окото на Рила и кръст над Родопите,
и морните жеги в мойта родна земя.

Аз съм дъх на върбата, превита в печал,
конски тропот по мръсен паваж и мазут,
миризмата на гарите с писък прощален,
и усмивка от сняг в декемврийския студ,

вик на бурно море, тъмна букова шума
и на житната сплитка въздишката в юли.
Тук ме вързаха с връв кълчищна за пъпа
септемврийски засмени жлътнали дюли.

Тук мирише на вълна, на топъл месал,
прегърнал уханните гозби на баба,
на сено и коприва, на мляко с каймак
и съзряваща кротката ласка на хляба.

Всяка стъпка тежи, има свой нотопис
и по пътя оставя за връщане драски.
Колко свидно до болка в ума ми свисти
поднебесната шир, дето с теб сме отрасли.

Коленете ни в рани и смях до възбог
тук замятат с кошуля съня ми насечен.
Изрони ни вятърът като плодчета глог,
подскачахме дълго и тъй надалече,

току да провидим, че светът е голям,
колко сбрана у шепи димяща пшеница,
без жалост помля ни след къщния праг
за душите ни гладна житейската воденица.

По прималив разкош и неверни богатства
дълго бихме нозе из света безпредметно.
А че хлябът и там по тъмно съзряваше,
го усетихме късно. И за връщане сетно

ако скърпим сълзата да бъде светлик,
вероятно ще тръгнем уморени и жадни,
за да чуем на майките горкия вик,
пред чиито нозе за прошка да паднем!