автор: ivliter

Есента идва с мокро и тъмно, с тежко и тъжно оловно небе. Идва с мокри баири от вятър обрулени, с прегорели, проядени от сланите папрати по стръмните склонове на планината. Крайпътечните храсти кипят във вихрушки от цветове. Полудяла от толкова багри, гората изпада в несвяст и не чува гласа ми.
Задавила се е с ехото си. Тя рони листопадни сълзи и не вижда възторга в очите ми, с който я гледам. А може и цяла нощ да не е спала, да е слушала разказа на речната вода в бързеите - тези неспирни бърборковци. По-надолу, в дълбоките вирове, реката люлее деня в отражението на небето и му слага венец на главата от окапала шума. Един охлюв, на едно от листата, пълзи към водата. Дали със следата която оставя, той не се мъчи да нарисува своя живот или е тръгнал да пийне водица? Мокри баири, оловно небе, листопад и охлювът, разлюлял на листото перископите на рогцата си – това е портретът на есента в последния ден на октомври.