автор: verysmallanimal

Първата ми будка за вестници беше на Старата чаршия, която заемаше цялата дължина на една безименна пресечка между Скобелев и Дунав. Арам ме уреди да съм до неговата сергия - под един пооклюман чинар, точно срещу кръчмата на Андро Бабаита.
Беше пролет – краят на Април, мисля. Народът, събудил се от зимата, щъкаше из чаршията – кой с фунийка сладолед, кой с бира в ръка – оглеждаше стоката по сергиите, смееше се, караше се с ‘изедниците’ продавачи и според силите си движеше стокооборота на града. Бях на хубаво място, а и на чаршията имаше само още една будка за вестници, та разпродавах бързо ежедневниците и имах достатъчно време за сладки приказки с комшиите – търговци. Арам въртеше търговия с женски дрехи – от А до Я, както гордо бе написал на един картон, увиснал малко накриво над сергията. Когато нямаше клиенти, го хващаше саклета и изваждаше изпод тезгяха китарата. Правеше чудеса с петте акорда, които знаеше, а и хубавият му глас прикриваше издевателствата над китарата. По обяд се събирахме около него и, кога въодушевено, кога по-унило, му пригласяхме.Не беше трудно, защото, макар и почти неизчерпаем, репертоарът на Арам не включваше нито една песен с целия и текст. А да пригласяш тихичко ‘На-на-на’ и ‘Ла-ла’ си беше цяло удоволствие от съпричастността към изкуството. Понякога идваше и Васил. Не го знам, от къде беше – някъде от западна България. Купил ъгловата къща, до кръчмата на Андро и я бе ремонтирал. Долу – магазин за бяла и черна техника, а горе – за живеене. Като гледах сандъците със стока, които вече пристигаха, беше ясно, че ще е железария, ама какво да му кажеш на човека. Свестен изглеждаше – висок, светлокос, малко поолисял, но хубавец, към края на четиридесетте. И най-важното, винаги черпеше всички с бира. Не говореше много за себе си. Споменаваше от време на време ‘чужбина’ и ‘семейство’ ама така, както поповете споменават за отвъдния свят – не можеш разбра, има ли го, няма ли го. Кроткият, макар и шумен живот на чаршията си течеше, дните се удължаваха, а полите на жените се скъсяваха – за радост на естетите, за каквито повечето от нас се считаха. От другата страна на Арамовата сергия имаше празно място. Кольо Свирката не бе излязъл тая пролет - не го държаха краката вече. Бяхме придърпали две пейки и именно там се провеждаха обедните спявки. И една сутрин, в средата на май, пейките бяха издърпани назад, а на тяхно място се кипреше нова, прясно боядисана, сергия. Край нея се въртяха двама млади мъже и момиче. Вадеха от кашоните и подреждаха стока – всякакви дреболии – свирки, часовници, всевъзможни женски украшения, запалки, фенери....Гледахме ги с любопитство и може би с малко неприязън – все пак, разтуриха ни седянката. Арам отиде при тях, уж да помогне, но аз знаех, че само огромното му любопитство го движи. След половин час дойде с доклад за новите съседи. Молдовски цигани били, двама братя и сестра. Всички документи си имали – и паспорти, и разрешителни, и квитанция за платена такса за сергията.
- Ама момичето, момичето видя ли?! – шепнеше ми възбудено Арам – Огън, братче! Не жена, а харем!
- Ара, дръж се прилично – уж го скастрих аз, но и моите очи като да бяха залепнали за нея – ще кажа на Сато и ще видиш зор!
Напразно го плашех – жена му, Сато, беше дребна, пухкава арменка с весел нрав, още влюбена в мъжа си. Не я бях виждал намръщена, не я бях чул да повиши тон, за разлика от моя приятел, който бързо преминаваше от едно настроение в друго, а гласът му отекваше из цялото пазарче.
- Не, бе, не! Ти само я погледни! – и несъзнателно придърпваше ризата над шкембето си, с което, инак, така се гордееше. Наричаше го ‘съсъд за душата на един арменски благородник’ и твърдеше, че никога не е наливал вътре долнокачествено вино. В такива мигове Андро Бабаита се извръщаше, за да скрие ухилената си физиономия – Арата често се запиваше в кръчмата му.
Подредиха си стоката хората, братята се качиха в един невероятно очукан Опел и заминаха нанякъде. Остана момичето, събрало погледите ни. Около двадесетинагодишно, с дълга, къдрава коса, падаща по раменете му. Стройно, но не слабо, с меки, плавни движения. Очите и не виждах, защото, усетила, че я запаме, беше свела поглед и се правеше, че подрежда нещо мо тезгяха.Трябваше да се доверя на моя арменски приятел, според когото чоите и били като езерото Севан. Той, Арам, никога не е ходил в Армения и е виждал езерото само на картинка, но поетичната му душа отказваше всякакви други сравнения. До края на деня младата жена успя да продаде само няколко дреболии, но това беше достатъчно, за да чуем гласа и. От този глас – плътен и мек, с една леко дрезгава нотка, ме полазваха тръпки. За Арата не знам, но като чувах пухтенето му, предполагах, че не му е лесно. После дойдоха братята, натовариха всичко на Опела и видението изчезна. Дойде време и ние да затваряме, но не ни се прибираше и затова решихме да пием по едно при Андро. Бяхме пет-шест души на масата, включително и Васил, който не бе видял момичето и се чудеше на патоса, с който ние, останалите говорехме за нея. По едно време дойде и Андро, който се присмя на Арам и му препочръча да ходи на фитнес, ако иска младата циганка да го хареса. Арата се ядоса и заяви, че и така е в състояние да смачка цяла тумба ‘византийски шмекери’, които се заяждат с хората, вместо ‘да пометат пода на неугледните си кръчми’. След кратък скандал, изпъстрен с пожелания към роднините на единия и другия, си тръгнахме.
На другия ден успях да разгледам младата циганка по-добре. Наистина беше хубава, само дето устата и беше малко голяма за моя вкус. не знам за езерото Севан, но очите и бяха тъмнозелени, с малки, пъстри точици. И, което беше много интересно, нямаше наглия поглед, така характерен за много от момичетата с циганска кръв. Научихме и името и – Чирикли. Не бях го чувал, звучеше странно, но и някак весело. На обяд, след като всеки хапна набързо, каквото си носеше в кутийката, Арам взе китарата. Това беше знак и за нас, останалите – насъбрахме се около него, за да си попеем, както ние си знаем. Бяхме изтананикали две-три песни, когато Чирикли застана пред Арам и на невероятен руско-български го попита, дали може да и даде китарата за малко. Той се опули невярващо, но протегна ръка с инструмента. Момичето прокара пръсти по струните и врътна един-два от ключовете. Облегна се на сергията до Арата, хвана един акорд и запя. И до сега не мога да си спомня, колко време, след като песента свърши, стояхме всички – мълчаливи, непомръдващи. Не да не бях чувал добри певици, не да не бях слушал цигански песни, но това беше нещо, което и до днес ме кара да потръпвам. Дрезгавата нотка в гласа и ту се появяваше, ту изчезваше, пръстите и тичаха по струните, а очите и бяха вперени някъде далеч, извън пазара, извън града, извън този свят, сякаш. Арата се поокашля и я попита как се казва песента. ‘Кастьор любви’ отвърна момичето, а по обърнатите към мен погледи разбрах, че трябва да преведа. След като обясних, че това е ‘Огънят на любовта’ всички се разшумяха – няма ли да изпее още нещо? Последва още една песен – по-весела, след което ние настояхме да изпее отново първата. Чирикли се усмихна, удари по струните....и така си остана. Очите и бяха вперени право напред, устните полуотворени – аха да запее. Погледнах назад – облегнат на дървото, със запретнати ръкави и изцапани с боя ръце, Васил въртеше кибритена клечка в зъбите си и се усмихваше. Младата циганка се сепна, пъхна китарата в ръцете на нищо неразбиращия Арам и се шмугна зад своята сергия. Там клекна и се зае да рови в кашоните със стока. Лека-полека се разпръснахме – беше ясно, че днес няма да се пее повече – и продължихме с обичайните си занимания. Васил посотя още малко, вгледан в косите на момичето, които единствени се виждаха иззад сергията, после изплю клечката и се упъти към магазина да боядисва.
Последваха няколко дни, в които Чирикли и Арам ни забавляваха по обяд. Отначало той го прие като състезание, но съвсем скоро разбра ( а и ние му обяснихме), че не може да се мери с нея. Сприятелиха се и той понаучи доста нещо, освен дежурните си акорди и ‘На-на-на’. Всичко беше нормално, докато една вечер, вместо двамата братя с Опела, Васил дойде да помогне на Чирикли да опакова нещата си. Гледахме ги с любопитство, но никой нищо не попита. Само очите на моя приятел бяха тъжни, много тъжни.
- Ара, животът си иска своето – успокоявах го аз. – Пък и утре тя пак ще е тук, пак ще си попеем. какво си се оклюмал.
- Еххх, братче, десет килограма по-малко и десет години по-млад да бях...разбираш ли, щях да я грабна! – Той се позамисли и добави – Е, и Сато да не беше...Ама, казвам ти, Ванка-джан, щях да я грабна!
Знаех, какво може да го успокои и го поведох към Андро. Така казваше дядо ми навремето – нищо не може така да ти умие очите, както бутилка вино. Малко по-късно в кръчмата влезе Васил, но не седна при нас, а пошушна нещо на Андро и той му донесе един найлонов плик, вероятно с храна. Васил се разплати и излезе, съпроводен с очи от компанията. Нея вечер Арата се напи. Така се напи, че двама души го заведохме у тях. Помогнахме на малката, усмихната Сато да го сложи в леглото, смотулевихме нещо за някакъв рожден ден и си тръгнахме.
Сутрин Чирикли и Васил подреждаха сергията, вечер я прибираха. Васил купуваше от кръчмата храна. Понякога можеше да се чуе песен от етажа над магазина – понякога тъжна, понякога весела. Нашите спявки продължиха – Арам се окопити и двамата с момичето се превърнаха в чудесен дует, в който, уви, Арата не беше водещият. магазинът за бяла и черна техника беше готов – с табелите му, с всичката стока, подредена и етикирана. С една дума, нещата като че си дойдоха на мястото. Когато на обяд Васил излизаше при нас, Чирикли грейваше, гласът и се понасяше над пазара – ясен, чист, пълен с радост. Веднъж Арам отиде да говори с Васил. както каза той, да му набиел в главата, как да се държи с младата циганка.
- Казвам му аз, Ванка-джан, да не вземе да я премята нещо – ако я иска, да я взима и толкоз. Той нали е ерген? За семейство нищо не е споменавал,а? – Арам явно бе ядосан – Говоря му, а той ми се хили и вика не бой се, Ара, ами бягай, че ще ти задигнат стоката! Представяш ли си?
- Ама ти – казвам му – защо се бъркаш в хорските работи? Да не е малка? Те си знаят, какво правят.
- Нищо не разбираш ти, даскале! Нищо! – и врътна, сърдит, със стиснати юмруци.
Лятото дойде, все по-вече туристи минаваха през чаршията – търговията вървеше. Андро Бабаита изкара няколко маси на тротоара и надвечер беше много приятно да си сръбваме винцето и да обсъждаме минувачите. Всички бяха доволни. Всички, освен Арам. Присмивах му се вътре в себе си. Дърто магаре! не си гледа семейството и търговийката, ами седнал да се кахъри за чужди работи.
А после...после дойде оная утрин, когато освен стоката, Васил и Чирикли донесоха при сергията още един кашон, малко по-голям от другите. Само това беше разликата. Ако не се брои, че момичето плачеше, а Васил гледаше упорито в земята и не продума дори ‘здрасти’. Към обяд пред магазина спря микробус със ремарке. От него слязоха жена и две деца – момичета, на около петнайсет и дванайсет години. Докато се оглеждаха, от магазина излезе Васил. Прегърна жената, а децата се скупчиха около тях. И двете русоляви – като баща си. Васил хвърли крадешком поглед към сергиите, после, хванал за ръце дъщеричките си, влезе в магазина. Погледнах към Чирикли – да не бях го правил! Изправена вдървено, с безизразно лице и суки очи. Сухи, наистина, но това, което се четеше в тях...С края на очите си виждах и Арам. Обърнал гръб, заровил лице в някакви ризи и блузи. Раменете му потрепваха. И беше тихо. Много тихо.
Не след дълго пристигна старият Опел, братята на Чиракли натовариха всичко от сергията и бяха готови да тръгнат. Чирикли се приближи до Арам, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. Прошепна нещо. А след това се качи в колата. знаех, че я виждам за последен път.
Андро още пази китарата на Арам, която той строши същата вечер. - Не се знае - казва Андро – може пък Чирикли да се върне и пак да ни пеят с Арата, не се знае. Отде да знаеш?
Да, не се знае. Просто няма как да знае човек.