автор: meiia

Кога си тръгнал?! Аз не съм разбрала!
Проклети спомените! Идват като гарвани.
Крещят ми, че не съм се дораздала,
не съм си вярвала, за да ти повярвам.
Как иде ми да пъхна в злите клюнове
безумните ни нощи, дето се самоизядоха.
Стърнищата, бодящи като твойте думи,
любящите, които после ме предадоха.
Но няма да го сторя. Сядам на перваза.
Безкрил до мене каца залезът догарящ.
И вместо тебе истината ми разказва...
Стъмнява се. Да, ти умееш да ме свечеряваш!