автор: kia

- Ако имах много хартия, щях да си направя дървета.
- А ако имаше много лимонада, какво ще направиш тогава? – закачих я аз.
- А, не знам. За лимоните и лимонадата отговаря друга фея – измъкна се детето и намусено зарея поглед в морето от житни класове.

- Виж, посочи детето с миниатюрния си показалец, там вече няма дървета.
Заваля. Ситен, досаден дъжд. Жалки капки заудряха безпомощно по дънерите на отсечени дървета. Житното поле заживя със спомени за гръмотевици и силни ветрове. Сламено жълти тела замечтано се извиват под натиска на ураганен вятър, светкавица къса летаргичните облаци, Ниагара извира от небето тук, на това поле. Някога, едно време – може би.

- Ако отрежат моето дърво, ще избягам от вкъщи, ще изчезна и никой никога няма да ме открие – заяви малката фея.
- А ако все пак го оставят, но отрежат останалите? – продължавам да я дразня аз.
- Тогава само ще се скрия, докато на другите им стане мъчно за мен. Избърса няколко дъждовни сълзи от лицето си и отново зарея с поглед из житото.
- Знаеш ли колко хартия е нужна, за да си направя отново отсечените дървета? – поглежда ме с огромните си, по детски уморени очи.
- Не знам – и мислено започвам да пресмятам наум.
- Тогава за какво си възрастна като не можеш да ми отговориш? –
Повдигам рамене и погледът ми потъва в житното море.
Разтварям се мислено в пространството, сливам се с гледката. Не съм възрастен, не съм и дете, а едно ефирно нищо. Рея се над декари от жита, посядам върху отрязаните дървета, заобикалящи житата и се напивам с дъжд. Малката русалка ми завижда, защото превръщането й в пяна е само един шарлатански номер в сравнение с моето разтваряне. Съзнанието ми е кухо и пълно едновременно, Дяволът и Бог пият от една чаша, децата са възрастни, възрастните деца, доброто преплита език със злото и светът е една миниатюрна фея с пластмасови крила.

- Може ли вече да си ходим у дома, студено ми е – и тръгваме обратно по горския път към къща, построена върху дървото на съседите.



***


- Вече притежавам 300 листа бяла копирна хартия, 20 кутии от бонбони, тази година ми намалиха шоколада и се наложи да заема кутии от други хора – похвали се малката ми съседка.
Седим на моята тераса, качили крака върху перваза. Пием студен чай с вкус на праскова и призрачни кубчета лед. Слънцето ни гали безумно, ние го обожаваме и от взаимните чувства телата ни се потят доволно.

- Как точно ще превърнеш хартията в дървета – поинтересувах се аз.
- Ами, това е магия, нали разбираш – учудено ми отвръща феята. Ако ти кажа, вече няма да е магия.

„Няма” – усмихвам се аз и потърквам студената чаша в лицето си. И аз няма да й кажа за черния ром в студения ми чай – иначе ще разваля магията на търпението да я слушам. Но аз съм добра. Убедена съм, че е така. Някъде там, може би дълбоко в душата ми, където и да е тя – има поне една капка добро, която ме увещава да обръщам внимание на това дете. Наскоро открих, че тази капка може да се размножава с черния ром и аз ставам още по-добра. Седя покорно, имитирам интерес и се моля за един от онези моменти на разтваряне. Не ми се получи. Понякога става така.

- Тъжна ли си? – пита ме малката.
- Не, защо реши, че съм тъжна?
- Ами, ти се усмиваш, а доста хора правят така, когато са тъжни. Спокойно, ако избягам – ще те взема с мен. По цял ден ще тичаме край дърветата и ще си играем със слънчеви зайчета. Нали ще дойдеш с мен? – усмихва ми се феята и тържествено заяви с дясна ръка върху сърцето: „Ще се грижа за теб”.
- Не, но обещавам да те открия – и сложих ръка върху моето сърце.


***


Писъкът промуши лятната мараня, раздели горещия въздух на две и ме уцели там, където се твърдеше, че е третото око на хората. За невидимо око, доста ме заболя.
„Няма да го дааам! Няма”. Странно как съдържанието на писъка пристига винаги след болезнения звук.
Дори не си правя труда да изляза навън. Знам, че малката фея е там - прегърнала отрязаното дърво с нейната къщурка. Пръстите й са се впили в кората, а мокрото от сълзи лице се притиска към грапавата повърхност. Крилцата й потрепват драматично в синхрон с усилващи се хлипания.
Две силни мъжки ръце отделят феята от дървото и нежната детска кожа се покрива с кървави ужулвания. Същите мъжки ръце предават телцето на изваяни дамски ръце, които го прегръщат успокоително. „Ще ти купя къща за кукли. Тя е по-хубава” шепне женски глас, само не плачи. Феята се отскубва от галещите ръце и полита далеч от шепота. „Няма да се върнаааа” – провиква се тя и изчезва от очите ни, следвана от шум на тичащи след нея хора.

Не я откриха. Нито вечерта, нито на другия ден сутринта. Те просто не знаеха отговора на много прост въпрос: „Къде е детето”, защото въпросът беше грешен.

Намерих я сред житата. Седеше обгърнала колената с ръце, покрита с прах и още мокри рани.
- Видя ли, че избягах – тихо ми напомни феята и ме погледна уморено. – Тичах много бързо...
По пътя изглежда бе загубила пантофките и цялото си магическо очарование. Стъпалата й бяха мръсни и с кал под ноктите, роклята висеше раздрана, лицето й бе набраздено от струйки кални сълзи. Едното крило стърчеше в неестествена поза, счупено на две.
- Хайде, да си вървим у дома – протегнах ръка към нея, за да я изправя.
- Но аз избягах! Счупих крилата обаче скоро ще имам нови – оправда се феята.
- Не, счупено е само едното крило – успокоих я аз и счупих другото.
Заваля дъжд – тих и досаден. Капките ни удряха сякаш бяхме дънери на отрязани дървета – грозни рани сред житното поле.