автор: wingstofly

В съня ми аз съм Лудия Шапкар,
а сънищата, както знаете, са тъй прекрасни
и да си луд, повярвайте, въобще не е позор,
защото лудия не знае думи като свобода,
затвор, и като мода или пък фалшив морал,
богатство, бедност или сирота.
Нахлупила съм над оранжевата си коса
отдавна демодираната шапка,
гримирала съм се със синьо-виолетова любов,
и да, под ноктите ми има кал
от гробовете, във които закопах предателите
и неспособните на обич закопах,
и всичките оръжия. Простете ми, отиде там
Ив Сен Лоран и блясъка, и диамантите,
и суетата. Мизерията и пошлостта.
Омразата. Страха и самотата.
Останаха две чаши чай, подправени със доброта,
поднесени на най-зелената поляна
и кръпки по душата ми, да ми напомнят за това,
че бедността е истинска единствено, когато е в сърцата ни,
и ти, протегнал ми ръката си във утринта,
преди алармата да пръсне в миг утопията,
застрелвайки ме в упор със действителността
и да се случи пак, отново, истински света.
Какво си мисли Господ?