автор: verysmallanimal

Когато и последната вълна
от богомолци се отдръпне,
освиркан от безумната тълпа,
аз по петите ти ще тръгна.

Нозете си до кръв ще израня,
по пътя на голямата умора
ще стискам зъби. Мълком ще крещя,
с надежда да ми проговориш.

Ще чакам да погледнеш отегчен,
подигравателно усмихнат –
защо ли тук неверник като мен
благоговейно е притихнал?

Отдавна си ме сторил шепа кал –
добър бе с мен за тази важна роля.
А аз – език прехапал, онемял,
за милосърдие те молех.

Увиснал между грях на ученик –
недосънувана мадона
и вкопчил се в живота си старик –
поизбледнял човешки спомен,

отказвам да забравя, че съм жив.
Опитах и възходи, и провали,
обсипвах те с молитвени лъжи
и неусетно се прежалих –

заложих и последния си ден,
за да развея знамената
на онзи връх, за мене отреден,
и да докосна небесата.

От там ще се изправя пред света –
дали съм праведник, или пък грешник –
съди ме ти, но ме дари с мечта
и погледни ме, Боже, по човешки.