автор: Astraea

Бях дълбоко заспала, когато телефонът ми иззвъня и вибрациите му разтресоха нощното шкафче.
Скочих в леглото си, насочих поглед към дисплея и се опитах да фокусирам. Не се получи. Започнах да натискам произволни копчета и след малко най-накрая уцелих правилното.
- Вкъщи ли си, Лора? Трябва да дойдеш незабавно. – гласът отсреща звучеше развълнуван.
- Кой, по дяволите...
- Боби е. Открихме как да излекуваме майка ти, направо няма да повярваш. Трябва да го видиш с очите си! Тръгвай веднага! – затвори.
Неадекватността ми премина в напрегнато вълнение. След десетина минути бях пред къщата и палех колата. Клиниката беше на два часа път, близо до съседното градче. Беше тотално неизвестна, както се беше постарал екипът. Приемът на пациенти беше ограничен, а лечението – ужасно скъпо. Бях искрено щастлива от факта, че Боби ми е братовчед. Беше най-големият задръстеняк и особняк, който може да съществува и за него един разговор беше интригуващ само ако засягаше теми като съвременно приложение на химията или основни теории на физиката. Никой не оставаше очарован от контакт с него, но аз бях очарована от контактите му. Именно той уреди приемът на майка ми в клиниката. Тоест, той уреди възможността. Нататък я пое дебелият ми портфейл.
Когато пристигнах, Боби се затича да ме посрещне още преди да съм паркирала колата. Дори не се и опитах да го направя, защото той направо отвори вратата й и започна да говори. Известно време не осъзнавах какво казва, понеже нервното му подскачане на едно място беше разсейващо.
- ...и вече е изпробвано върху няколко човека и води до невиждани досега резултати. Това е откритието на века, казвам ти! Няма да познаеш майка си, няма и следа от депресия! Представяш ли си? След толкова години! Докторите не искат да я изписват, защото показателите й не са стабилни все още, но реакциите й ясно говорят за засилена... – престанах да го слушам и да наблюдавам физиономията му, която не оставаше същата и за секунда и напомняше на тикове. Отправих към входа, а той продължи да говори и да подскача някъде зад мен.
На входа ме посрещна директорът на клиниката, което ми се стори обещаващо. Усмихна се сдържано и отпрати Боби. После ми посочи дългия лъскав коридор отдясно и аз тръгнах натам. Тласна ме вълна от нетърпение и вълнение, исках да се затичам, но не исках да си проличи. Бях заинтригувана и напрегната и някаква едва доловима и едвам потисната усмивка се промъкна на лицето ми.
Нещо тежко се стовари върху главата ми. Това беше последната ми мисъл преди да изпадна в безсъзнание.
***
Отворих очи. Главата ми за миг ми се стори невероятно тежка, но след известно време успях да я вдигна. Погледът ми започна да шари нагоре-надолу и ми отне известно време докато разбера, че съм здраво завързана за някакъв стол и че се намирам в голяма и мрачна, богато украсена стая. После осъзнах, че се е случило нещо нередно и това ме уплаши. Много. Чух шум зад гърба си и от едната ми страна се появи Боби, пристъпващ нервно. Видя, че съм будна и това като че ли го сепна.
- Много съжалявам, че трябваше да се случи, Лора. – намръщи се той. Изглеждаше необичайно сериозен.– Ще карам направо. С останалите от екипа намерихме как да лекуваме душевноболни. Открихме, че, като такива, те нямат абсолютно никаква физическа нужда. Знаехме, че проблемът е в това как възприемат света. Затова решихме да ги лекуваме с емоции... – сбърчих чело, защото беше ужасно трудно да се концентрирам и в същото време да следя мисълта му. – ...буквално. От седмици ги инжектираме с положителни емоции. – понечих да кажа нещо, когато осъзнах, че устата ми е здраво залепена. Той не забеляза нищо, защото избягваше да ме погледне. – Разбира се, да се добиват емоции е ужасно сложно. Трябва да ги вземеш от друг човек. Все пак вярвам, че ще се зарадваш да чуеш, че майка ти наистина е неочаквано добре. Както и всичките ни пациенти. Доходите ни се удвоиха за около седмица, а откритието е революционно. В момента градим история.
Той млъкна и най-накрая ме погледна. Мисля, че се колебаеше дали да продължи.
- Скоро възникна проблем. Забелязахме, че щастливите емоции се задържат за твърде кратко. Знаехме също, че отрицателните имат много по-голям заряд, което дори е логично. Като се замислиш, хората приемат, че когато са доволни, това е нормалното положение на нещата и това е редно. Ползата от една единица щастие е много по-малка отколкото загубата от единица нещастие. Хората изобщо не обичат да губят, ама хич... както и да е. Решихме да продължим изследванията си и да проверим дали можем да си набавяме отрицателни емоции и да ги превръщаме в положителни, запазвайки заряда, който носят. Възникна проблем. Не разполагахме с отрицателни емоции... не и достатъчно силни.
Този път паузата беше по-дълга. Усетих нещо неприятно, което се задаваше. Ръцете ми бяха потни. Той отвори уста и бавно я затвори. Явно се отказа да говори. Ръката му се спусна надолу...
- Съжалявам, Лора. Твърде сме близо. Няма да се бавя много, обещавам. Приготвили сме ти за инжектиране няколко дози удовлетворение и няколко дози щастие за след това. Последните ни. Трябват ни само... мъничко емоции. – бавно разкопча панталона си и аз с ужас гледах как го сваляше. Когато се приближи до мен, по бузите ми вече се стичаха сълзи. Той погали лицето ми, при което очите ми щяха да изскочат от орбитите си от паниката. Опитах се да мърдам, но не се получи.
- Когато станеш щастлива, ще разбереш, че, благодарение на теб, сега градим история. Благодаря ти, Лора. – после свали и бельото си.