автор: Princess

Заключих собствената си себичност
в корените на дървото.
Дано да замълчат щурците
и розите със тях да изтанцуват
в нощта на сенките най - тъмен грях.
Това е вече минало...
Луната тихичко ридае
над тялото ми незаминало,
оставащо на сетното пристанище.
Разпъната с Христова воля
мълча със вятъра...
Косите си отрязах преди тръгване.
Сърцето свих. Завързах го със тях.
Събрало от сълзите на неверните
солено езерото пари в мен.
Боли!
На устните си още пазя тишината,
отпила от забравата с вкус на карамел
и грехота...
Не бързай, казват ми!
Нощта сега преваля плавно. Чертае
с крачка кървава размаха на зората
и тихото прииждане на прилива...
След него идва самотата търсеща...
И бавното отключване за себе си.
Не мога да прогледна...