автор: wingstofly

Докато се прибирам към вкъщи,
мислите ми ромолят като ситен дъждец
и влагата им се стича, студена и лепкава
по стиснатите в юмруци ръце.
Отварям вратата,
избърсвам гнева от дланите си,
готвя вечерята, съвестно върша
всичките досадни домакински задължения,
които изстискват времето ми
и силите ми, после...
после копнежа за един по-различен живот
витае наоколо като цигарен дим,
с вкус на пристрастеност
и на отрова, думи...
Думи, които чакаш да ти кажа,
които чакам да ми кажеш,
но ние сме толкова питомни -
ръбовете на панталоните
трябва да са остри като бръснарски ножчета,
тревата - подстригана педантично,
ябълките - лъснати до блясък,
леглото - сгънато като плик за писма,
подаваме си солницата
през двата далечни края на масата,
обичаме се с влудяваща любезност,
завързани сме толкова здраво за веригата,
че дори зайците в задния двор
вече не бягат от нас.
Говори с мен...
Думите, Любими, които си казваме
в рекламните паузи на филмите
са въжета на кукловод,
закачени за гърба ми,
точно където са двата корена на крилете ми,
а сценарият отдавна е написан.
Отдавна не останаха много неща за казване.
Знаем какво ще се случи в следващите 24 часа,
седмица, година, знаем
къде ще разсипят прахта ни, когато умрем,
дори съм изпекла курабии, замразила съм ги
в горния ляв ъгъл на камерата
и съм ги надписала: за поменът ми.
Разкажи ми денят си...
Нали знаеш тънките жички
по средата на електрическите крушки
и как се нажежават до бяло,
а после прегарят и се пръскат,
като мечтите ми -
на стотици остри парченца отчаяние,
и как се забиват в пръстите
и как руква болката...
Ето, отвързах думите...
Да, знам, че трябва да си лягаш.
Ето, скъсах веригата, забита за езика ми.
Да, ще направя палачинки за закуска.
Всъщност - има ли значение?
В крайна сметка, всичко е илюзия.