автор: cataphractus

Черното си отива с всичко; всичко отива
на черно. А погледнато от определен ъгъл,
всичко Е черно.

Въпреки асоциациите, които натрапва най-разпространената багра във Вселената, тук няма да стане дума за погребения или за някой от демоните на съвременния човек, демони добре известни, чиито вериги пръскат искри, опънати до скъсване в мрака на осакатеното ни подсъзнание. Ще говоря за нещо съвсем елементарно: “суичър”1 с качулка.
От малък държа да се обличам хубаво, пак според собствените си разбирания. Смея да твърдя, че имам усет за модата, както и за това кое в нея е естетично и кое-кичозно. Действително, в ранното си тийнейджърство и аз минах през задължителните периоди на чужди влияния, предимно музикални, които рефлектираха и върху стила ми на обличане, оттам – и върху всичко останало. Вероятно има право онзи, който е казал, че днес посрещат по дрехите, а изпращат по обувките ...
След хилавото и бързо преминало увлечение по о́ Бозе почившия Майкъл Джаксън, с радикалността, присъща на “тийнайсетте”, се прехвърлих в лагера на метълите. Голяма роля за това изигра фактът, че само момичетата в класа слушаха Джако, всички момчета тресяха глави и пускаха коси до под раменете, с каквито се пъчеха героите на хевито. Пробвах и аз, но веднъж някаква бабка ме попита “Миче, колкуй часа ма?”, и косата, отгледана с толкова труд, светкавично напълни коша на бръснаря. Всъщност дъртата недовиждаше, ала иди обяснявай това на разярен пубер във възрастта, когато външния вид в пълна степен определя - и даже замества - вътрешните преживявания.
Честно да си призная, метълът не ми харесваше, с изключение на някои китарни подвизи и две-три балади. За особено дразнещи намирах съпътстващите го аксесоари: мешките, изписани с култови текстове, тениските с инфантилни черепи и кървища, готическите емблеми и прочие закони на жанра. Но понеже веднъж вече си бях извоювал презрението на целокупната банда сперматозоиди, която представляваха момчетата в 7-ми Д-клас, като казах, че Oasis са готини, гледах да не прекалявам и носех черно като тях – с тази разлика, че беше чисто черно, по възможност без каквито и да е украси.
Бях способен да пестя от закуски месеци наред, само за да купя първото си яке от (китайска изкуствена) кожа, което ми служи точно три месеца, преди да се нацепи от есенните дъждове. Бях навит да мъкна кубинки дори в началото на лятото (после минавах на черни гуменки), както и да дам за боядисване тъмносинята си раница, за да не се отличавам от дългокосата, намръщена маса орки, които съставляваха света ми извън Ефимерия. Всеки е минал през това, но за мен беше особено важно, тъй като никога не съм бил добър в създаването на близост с хората и последното, което ми трябваше, бяха подигравки за облеклото/косата/раницата/очилата. Казвам го с ръка на сърцето: нямах куража да бъда различен. По-късно спря да ми пука и просто станах себе си, но на четиринайсет беше така.

Един ден, връщайки се от училище, с двама-трима от сперматозоидите се отбихме в новооткрит магазин да видим какво предлага. Имаше доста черни неща, обаче очите ми изтекоха по един “суичър”2 на “Чикаго Уайт Сокс” – елегантен, със съвсем малък надпис отляво, и то, какво съвпадение, надпис с готически шрифт досущ като име на метъл-група. Беше снабден и с качулка, което го правеше идеалното средство за замаскиране на не толкова дългата ми косица из правоверните метълски сборища, по които се мъкнех.
Тук трябва да кажа, че не бях разглезено дете. Времената бяха трудни, пестяхме дори откъм икономии и много от нещата, които носех, буквално си ги бях отгладувал. В дните на така наречения Преход нямаше даже възможност да работиш някъде, ако си ученик. Не че ако имаше, бих се счупил от работа, просто го отбелязвам. От друга страна, винаги получавах – получавам и досега – онова, което искам. По един или друг начин, рано или късно. Тогава обаче направих грешка, която ще ми държи влага поне докато съм жив.
Без да се допитам до майка ми или К., споделих с мъжките полови клетки, че са ми купили “суичъра”, но си го кътам за Деня на будителите (може и да беше друг училищен празник, не е важно). После, същата вечер, споделих на масата с К. и майка ми, че някакси трябва да ми набавят лелеяния “суичър” за Деня на будителите или другото не толкова важно школско събитие. Беше си чист рекет. И качеството му на такъв се засилваше от факта, че точно по това време мама не работеше, а заплатата на К. се изпаряваше едва ли не в деня на получаването й.
Ден-два преди скапания и маловажен от днешна гледна точка празник, отново прибирайки се вкъщи, открих на леглото си, образцово сгънат и с извадена качулка, прословутия блузон (това е друга дума, която не понасям, но пък не търпя и тавтологиите). На вечеря и двамата почти не ми говореха.
Пожънах триумф и всенародна завист на хипотетичния Ден на будителите. Дрехата беше скъпа, ефектна, напълно в тон както с тенденциите в хардрок облеклото, така и със собствената ми личност. Отгоре на всичко ми стоеше като излята, а нахлупех ли качулката, с иконописната си физиономия заприличвах на монах-капуцин. Незнайно защо обаче, час по час се сещах за лицата на майка ми и К. във вечерта, когато я получих.
Облякох худито цифром и словом пет пъти. Обожавах идеята за него, но самата вещ намразих, при все че хич не ми беше виновна. Което е по-важно, ненавиждах и себе си. Или ще си егоист, мекотело такова, казвах на огледалото, или ще си съвестен, трябва да избереш едното.
Все още получавам онова, което искам - по един или друг начин, рано или късно. Просто понякога разбирам, че не си е струвало да искам точно това. Или точно така.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Нещата в живота ми се стекоха така, че изпълнявам всичките си мечти, една по една, и непрекъснато трябва да измислям нови, за да имам стимул да живея. За щастие това не е проблем, тъй като съм благословен - или прокълнат, зависи кого питате - с дара на мечтателството. Въпреки казаното в началото, разполагам с толкова малко дни, а с толкова много цветове за гледане ...
Съществуват и въжделения, за които е още рано. Но когато времето дойде, ще яздя по снежните хълмове на Ефимерия, мечтаейки кой знае за какво – за Reventon, може би, или за лична среща с В.Д., защото старите сметки трябва да се разчистват; за аудиенция с Александър Велики, тъй като имам един-два въпроса към него, или за минута с Декарт, за да го коригирам: “Съществувам, следователно мечтая”.
Ние, хората, имаме само мечтите си. И няколко десетки години, в които да ги видим сбъднати. Значи, реално погледнато имаме всичко, което ни е нужно, за да напишем своя песен.
Песента на цветовете.



1. Няма такова нещо като "суичър", но по онова време му викахме така. Че точно този вид "суичър" се именува худи, лично аз научих едва в края на хилядолетието.

2. "Суичерът ли те интересува?" - попита продавачката и аз кимнах. Даже не знаех как се казва. Дрехата, не момичето.