автор: dariyo

Мъртви са перата на раздора;
мъртва е картината, що сее хаос;
мъртъв спомена е за простора;
мъртъв е човека, с живота като валс.

Стена с очи – решетка жива
отпред, пред пътя стои.
Бавно, с времето, ме убива,
в бездна да падна крои.

Аз съм заровен, от живота забравен,
без слънце, в ад от строшени мечти.
Ни ден ясен е от стонове явен,
а в тъмнината познат глас кънти.

Образът съм аз – от огледало,
бездушен във безбрежна черна широта.
Не искам мен щастие предало,
но не искам и вечна, пуста самота.

Само спомени притежавам
от ярки някога дни.
Нищо друго не заслужавам,
само спомен без злини.

Далеко се вижда детството, копнежа,
от мрака на нещастна празнина.
Не помня как аз можах да я зарежа
оная буйна, млада светлина.

Но пламъкът за веч не замира.
Ще изляза от този коварен затвор.
Ще лумне буен и жив без мира,
ще освети синият със звезди простор.