автор: Anych

Носталгична и тъжна днес пада нощта
и обвива деня в свойта смачкана тога;
две сълзи във очите, стаени, блестят,
ням свидетел на изповед тиха пред Бога...

На квартална алея във близкия парк
с нарисувана есен в разстланата шума,
си припомням на лента от филм твърде стар
всяко чувство и жест, всяка казана дума.

Тънки нишки, изпрели в душата ми смут,
омотали се мисли във Гордиев възел,
се разплитат, намерили края си тук
и подреждат покоя с парченца от пъзел.

Зимно-есенен вятър коси разпиля
и проникна в плътта сякаш шепот от свише.
Любовта като Нике във мен надделя,
засадена отново, на чисто да диша.

Тук, над малката пейка Луната простря
чисто белия лъч от сърцето й скършен;
в него старата болка докрай изгоря;
пак усмихната ставам, а филмът бе свършил.