автор: VechnoUsmihnata

Реши да го послуша ... Отдавна не беше съзерцавала нощното небе, отдавна не беше броила звездите, отдавна не беше обръщала внимание на онази космична тишина. И ето, че тази вечер тя бе решила, дори още не бе погледнала, а съзнанието й рисуваше обсипания с множество искрици тъмно син безкрай. Когато дръпна завесата ...

... Небесният купол бе по-светъл от друг път, но не заради звездите - такива нямаше - а заради сивата мъгла. Сякаш не бе и толкова високо, сякаш притискаше към земята всички, натежало от техните проблеми и страдания.
А тя знаеше, че другите сега имаха звезди, знаеше го ...
И реши и тя да си измисли ...
Засичайки мечтите по хоризонтала с желанията по вертикала, се появи първата светлинка с топъл отблясък. Следващата звездичка бе пресечна точка на едно “Сбогом” и едно друго “Привет”. Третата искра се появи от лъча на болката и лъча на облекчението. И така една след друга се появиха милиони звезди, които направиха нейното небе по-светло и по-красиво от всички чужди. Дори си нарече определени съзвездия или отделни звездички на също тъй определени хора.
И тогава я видя ...
Както си стоеше мирна и едва пулсираше, изведнъж скочи и се спусна надолу сякаш по следите на отблясък. След себе си оставяше хиляди пъстри точици, част от опашката й от прашинки златист топаз. Тогава рязко се обърна, навярно видяла друга сянка и се гмурна още по-надолу.
Тя отвори прозореца си, за да види по-добре онази падаща звезда. Знаеше, че сега трябва и да си пожелае нещо. И тъкмо затвори очи, за да се потопи в дълбините на душата си, на чието дъно лежаха забравени най-скъпоценните й блянове, когато в стаята й се шмугна малката звезда. Игривата немирница с опашка от топаз стоеше кротко в центъра на стаята и разпръскваше топлите си и ярки лъчи на пречистване и оптимизъм.
И тогава тя реши ...

Ако намериш падаща звезда и нямаш какво да си пожелаеш, пусни я. Някой друг може да има нужда от нея ...

Не, не че нямаше какво да си пожелае. Напротив, имаше твърде много неизпълними красиви желания, ала навярно другите имаха по-голяма нужда от немирницата, която любопитно се въртеше наоколо. Беше й достатъчно само нейното присъствие, нейното сияние ...
Отвори прозореца още по-широко и малката искрица отново скокна, пожелала да се погони с останалите. А тя седна на леглото си и обеща и утре да я потърси, защото звездичката щеше да е на нейното измислено небе.