Дълго опознавах страданието,
изпращах самотна вълните
от пясъчните брегове на болката,
следвах движението,
без да знам къде отивам.
Викаха ме камбани на параклиси,
извисяващи се високо над морето,
шепнех имена,
които си почиваха, разпънати,
и дълго търсих отговори,
загубили въпросите във мрака.
После...
После беше милосърдието на думите.
Трескавото усещане за живот,
като болезнено редуване
на горещо и студено по зъбите,
пътеките навътре,
писъците на чайки, докоснали
оголените нерви на желанието
и неспокойния дъх на тишината.
Сега..
Сега съм птица,
притихнала в топлината на дланите ти.
Прозрачeн воал на любовта,
гнездо от корени на лилии,
върху кристално гладката
повърхност на очите ти.
Тишината просто е един уплашен бухал,
камбаните отдавна спят
в прегръдката на листопада.
Само водните кончета на думите
сънуват неспокойно миналото.