автор: ivliter

Градът живее долу в ниското и диша тежко с каменните си запрашени гърди. Не подозира той, че горе, на Къпинчо светът е друг, защото слънцето и въздухът са други. Уж същите, но не съвсем.
Вървя по дългата ливада с прегоряла от дъха на сушата трева, с премрежени от блясъка на лъчите очи. Ливадата днес, сякаш е пистата, голямата, широка писта, от която из­литат белите самолети на облаците. Дърветата в гората са вдигнали високо зелените си още ръце и приветст­ват вдъхновения им полет. От Турлата и от Черешов дял се стича на буйни потоци бистра сребриста небесна тишина, която прави крачката ми лека и напевна. И думите ми падат в мисълта като пъстроцветни парашу­ти в безкрайното поле на окриленото ми въображение.
Градът живее с тъжния си автомобилен грохот, при­стегнат в тясната ризница на замърсения въздух и зави­стливо гледа към Къпинчо, където се разхождам аз.
А жителите, забързани и угнетени от грижите на всекидневието, вървят с очи забити в тротоара и дори и през ум не им минава за съществуването на този слън­чев хълм на радостта. Дали успяват те да забележат през пелената на цигарения дим в заведенията, че един по-чист свят живее красивия си живот само на крачка от течащата в ниското река на суетата? Едва ли. Иначе бихме се срещнали тук, в топлата прегръдка на слънце­то, във ведрата усмивка на крачещата с широки крач­ки през октомври есен.