автор: atima_viva

„Сърцето е единствената столица.
Без нея всичко друго е далечно.”
Виолета Христова

В сърцето ми е бащино и топло.
В сърцето се завръщам като в къща.
Вратата му ме помни до сълзи,
с които ме прегръща щом се върна.
Сърцето ми е празничен площад
и музика от тъпан, който бие.
Едва привечер тръпнещият мрак
отваря шепи, тихо да ме скрие.
Не спира да тактува под дъжда,
ударил с гръм от нечия обида.
За малко спирам, за да продължа
към следващия дъжд или корида.
Сърце е. Но е камъкът готов
замахът от проклятие да следва,
а после - да шепти за благослов.
И става бряг, на който да поседна.