автор: vicont

Събудих се посред нощ с една-единствена мисъл в главата, колкото и странна и налудничава да ми се стори. Искаше ми се страшно много да напиша писмо. Да, писмо... най-обикновено и традиционно писмо, на бял лист хартия и с обикновена писалка.
Не исках дори да си спомням, че съществуват далеч по-прецизни и бързи форми на общуване във виртуалното пространство, което ми беше съдружник в по-голямата част от деня. Просто исках да усетя как перото скърца по белия лист хартия, как се редят мислите и думите, в които се прераждат. „Блудкаво и сантиментално"- би казал някой...! "Остаряваш и те прихващат признаците на критическата"- би казал друг. Но аз се чувствам все още млад и жизнен, а просто ми се прииска да напиша няколко реда на близък, на приятел... да споделя онези мои съкровени чувства, които не мога да си позволя да доверя на публичните пространства. Може и да беше най-обикновена носталгия към миналото, неотменима част от моя объркан живот. Не е ли интимен процес писането на старомодни писма? Не се ли роди именно от тази форма на общуване понятието „лична кореспонденция" с всички произтичащи от това последствия? Правото да осъществиш с избран от теб адресант, комуникация, затворена в плик и неприкосновена. Нещо, което носи печата на неподправената атмосфера на интимност, лъхаща от този вид обмяна на мисли и чувства. Старото и вече позабравено от всички общуване! Обикновеното писмо, с пощенската марка и скритите послания, откровения, признания, радости и скърби в затворения плик. Колко свойски се чувства човек, доверил на празния лист своите съкровени помисли, отправени само за един или отбрани близки и любими хора. А очакването? Да, това лирично отклонение в малките часове на неприветливото ноемврийско утро навя в душата ми смътен копнеж по отминалите и позабравени традиции на времето, в което израснах. Реших да напиша писмото. Но... на кого исках да го напиша, какво исках да кажа на този все още неизвестен получател? Всъщност имаше какво да споделя, по-скоро се замислих - с кого? Седнах и прилежно си приготвих лист и химикалка, е ... „Като няма бахур, и кожичката е бахур" - има такава арменска поговорка. Нямах писалка, затова щях да се задоволя и с химикалката.
Седях известно време, без да напиша и ред, имаше си сериозна причина. Адресантът! Нали трябваше, освен желанието да напиша писмо, да имам и някой, на когото да го напиша. Тогава ми хрумна да си изготвя списък с всички, на които искам да пиша и... по пътя на елиминацията да остане именно онзи, с когото бих искал да споделя бликащите в мен чувства и емоции. След половин час листът бе все така празен като онази кънтяща празнина в душата ми, будеща ме в малките часове на денонощието, безпощадна и последователна, досущ позив на възпалена простата. Тишината около мен не беше съвършена, имаше си своите звуци... шуменето на климатика, сладкия звук на бебе, което смуче биберона си... чешмата, която капе и далеч в нощта, тежкия шум на прибоя и вятъра, свирещ в клоните на старата вишна в двора. Упойващи звуци, с които се свиква, когато се научиш да ги разпознаваш. Само в дълбоките пясъци на моята пустиня, ширнала се в съзнанието ми, беше мъртвешки тихо и лъхаше тропическият студ на нощната пустота. Там някъде се губеха хоризонтите на моите мисли като керван с товар сол, пътуваха през времето и умираха по дългия път до точката на незавръщане.
А аз бях оня бедуин със забуленото лице, който яздеше греховете си, изправен на стремето, и посрещах пясъчните бури на съдбата, предъвквайки скърцащия пясък между зъбите си. И тръгвах стремглаво към всяка нова посока, пошушната от пустинния вятър, бушуващ в мен! Толкова години безметежно бродене и търсене на моя оазис. Онзи мечтания, с изумрудената вода и ухаеща зеленина... сънуван и лелеян в мечтите ми. Колко пъти се събуждах в обятията на приказни красавици в ефирни одежди, под които великолепните им тела крещяха за похот. И усещах ласките им, дъхът на сочните устни, впити в моите, и тръпнещите желания, скрити в зениците. Мираж... дългото прекосяване на собствената ми душевна пустиня пораждаше миражи. Исках да имам пощенски гълъб, да доверя на неговите крила своите въжделения, затворени в плика с писмото, което жадувах да напиша.
Направих си списък. С най-любимите си и близки хора:
Мама... тя почина преди много години в ръцете на първата ми съпруга и с моето име на уста, а аз бях на три хиляди километра от нея. Спомням си офиса на моя импресарио в Брюксел, плика с некролога, когато ми го връчиха... после онази разкъсваща като шрапнел болка от загубата. Мъжките сълзи и съчувствието в очите на присъстващите. Не се срамувах да поплача, а не можех и да се върна в родината си. Чакаше ме смъртно наказание според тогавашните закони. Тя... не ми беше биологична майка, но ми подари себе си. Отгледа ме с онази неподправена майчина любов, каквато бог дарява само на истинските майки. И умря с името ми и мъката, че се наложи да ме разосинови няколко години преди това. Да можех да й пиша и да споделя, но как щях да пратя писмото там, където е? Днес, макар и рядко, само аз ходя на гроба й, потънал в зеленина и синовна обич, там й разказвам всичко, измолвам прошка за грешките си и я моля да бди над мен и семейството ми.
Баща ми! Той си отиде скоро... никога не се намерихме с него. Като да бяхме на две различни планети. Много се ядосваше, като му казваха, че кравата не трябва да суче от телето. Но такъв си бе тате, обикновен човек - обущар. Като малък много бой ядох, защото лъжех в училище, че баща ми е пилот... леле, побесняваше старецъг и ме пребиваше с каиша. Пропиля всичко в живота си и ако не бях се върнал от странство, още щеше да живее под наем в някоя маза. Беше ми писал... с безброй правописни грешки. Той бе вестоносецът за смъртта на сина ми... облечен в сивия си балтон на летището Завентем, с дамаджанка боза в ръцете си и сгърченото му от болката лице. Тогава загубих почва под краката си, а бях погребал съпругата си само двадесет дни преди това. Не можех да му пиша дори да беше жив... нямаше какво да си кажем. За него нямаше звезда в моята пустиня.
Жените, които обичах... Господи, каква бъркотия? Като горещите пясъци, в които стъпвах с боси крака. Те бяха песъчинките в моята пустош. Хълмчета и падини, набраздени спокойни пясъчни морета или безбрежният хоризонт на очакванията за сънувания оазис. Аз просто ги нажежавах до червено в светлите си дни или ги карах да умират от студ в тъмните и мразовити нощи на неуравновесената си душевност. Щяха да скъсат писмата ми или да убият пощенския гълъб в полет. И с право! Държал съм сърцата им в шепи, а оставих любовта им да изгние като стара есенна шума във влажна и сенчеста гора. Колко пера бяха готови да откъснат от оперението си, за да им напиша едно писмо с думите, които научих толкова късно: „ Обичам те! Ти си единствената!" - а аз знаех само онези: „ Бъди моя! Искам те! Ще те разкъсам от страст!" - точно както бих поискал ухаещ топъл хляб от бакалина. Моите жени! Всяка ме е научила по нещо, всяка взе от мен по нещо. Оставили незабравими следи като бразди в паметта ми, те ме топлеха в дългите пустинни нощи под зоркото око на луната и студената светлина на далечните звезди. Спомени като призрачни ладии в нощните канали на стара Венеция. Няма да ги преброя на пръсти, жените в моя живот. Те са повече от спомените ми. В есента на живота ми, незнайно защо, една от тях застана до мен. Не искаше нищо, само откраднати мигове, спокойствие и ... даваше всичко от себе си, за да намали болката ми от тежкия преход на невъзможността.
Приятелите ми - истинските - си отидоха отдавна. Онези, с които деляхме всичките си впечатления от зараждащия се живот. Загинаха! Един почина от рак. Радослав! Имаше прекрасна жена, Боряна. Беше невероятна. Ванко тариката, загина в нелеп инцидент в заведение, пребит. Максим... като деца продавахме плодове на алеята на Златните заедно. Беше легенда в подземния свят...Галин, Илия... Лорда, Цецо, Мони... от тях само двама са живи, но нямам представа къде са в този момент, а и какво бих искал да им напиша. Всъщност, Любо и Люси... някъде в Щатите. Разделихме се в Румъния на път за България, но те никога не се завърнаха в родината си. Едва ли си спомнят за мен след толкова години. Кой знае... другите, онези които се пишеха за приятели, а ме предаваха за по-малко и от тридесет сребърника, те нямаха място в този списък с получателите.
Децата ми? Да, само че за тях трябва да останат делата ми, а не писмата. Незаличимите следи от моето пребиваване в техния живот и отражението върху неговата съшност. Не бих искал да си спомнят за мен със снизхождение. И отново вината, онази, разяждащата като ръжда. Тази, която се опитвам да изкупя с цветята на гроба на сина си, с късните сълзи и целувките по каменния портрет на паметната плоча. Няма да мога да му напиша писмо, защото изпитвам срам, че не бях до него в онзи миг. Освен вината и метастазите.
Малката принцеса! Тя ще трябва да получи уморения от битки с вятърни мелници и скитане, стар и изтощен образ на някогашното величие на своя баща завоевателя! Грохнал и безпомощен - или дори само презрялата и ненужна мъдрост, натрупана по дългия път на голямото лутане.
Остана само едно име... моето. Да! Моето име беше последното в този странен списък, по-скоро приличащ на поменик, отколкото списък на хора, на които бих написал писмо. Усетих празнотата на вселената в стомаха си, някъде в хранопровода ми заседна безформен астероид, тежък и труден за храносмилане. Там вътре в онази моя пустиня небето беше без звезди... мрачно и надвиснало като зъбер над пропаст. В далечния хоризонт на съзнанието ми се мержелееше необятната шир на собствената ми осиротяла и безплодна душа. Лутаща се като гълъб, попаднал в преддверието на ада на сатанинските ми мисли. Грях и вина! Вина и грях! Сега някой ми беше представил сметката и трябваше да плащам. С терзанията си, с дългия преход през необятната празнота на безсмислието, застлано с кървавите следи на пораженията ми. Никой не съди победителите, освен съвестта им, ако е оцеляла в битките за надмощие над самия себе си.
Сгънах бавно празния лист и го поставих в плика, надписан надлежно с името и адреса ми за получател и подател. Излязох навън, а нощта ме прегърна като нежна любовница, спомняйки си на какво съм способен в часовете й за забрава. Вървях до пощата и пуснах писмото в пощенската кутия с надеждата, когато го получа и отворя, на обратната страна на празния бял лист да намеря онези думи, които да ми помогнат да прекося пустинята на собствените си чувства, сам и без ничия помощ. Да преоткрия наново причините, поради които исках да я прекося. Да намеря там онези ненаписани думи, останали гравирани в съзнанието ми, които исках да заложа в писмото до себе си.