автор: joy_angels

Посланията на Маргаритите дойдоха едно след друго. Занизваха се дълги почивни дни. Времето беше чудесно за отмора сред природата – сняг, слънце и дрънкащ от студ въздух като кристалчета лед в чаша с мартини.

Беше време, когато Маргаритите все за нещо се смееха под прозореца на кухнята. Тя ги слушаше докато шеташе или готвеше и се надяваше по-бързо да растат, за да се върне към нещата, които обича: срещите с приятелки, излетите в планината, екскурзиите до други градове. Беше всеотдайна, но не можеше да проумее съвсем докрай защо грижата за доброто и усмивките на Маргаритите трябва да е непременно свързано с нейния отказ от лични интереси, забавления и малки радости.

Докато Маргаритите растяха, много от нейните приятелки преживяваха чудесни години – при това те също имаха деца и грижи. А тя някак не успя да се отпусне – все предвиждаше нещата отнапред, все мислеше какво и как ще стане, все се боеше от някакви възможни опасности, които налагаха непрекъснатото й присъствие около Маргаритите.

Още като момиче беше сънувала сън: че ще има дъщеря, която ще е страшно красива и ще се казва Маргарита. Не се вторачи в съня, но порасна с него и когато един ден разбра, че е бременна, нито за миг не се усъмни, че детето ще е момиче. Толкова убедена беше, че дори и мъжът й говореше за тяхната малка Маргаритка, която вече бодро рита в коремчето на мама.

И тогава Бог й поднесе изненадата – момичетата бяха две. Макар и сбръчкани, още от първия ден си личаха, че ще бъдат красавици. И тогава Димана за първи път се стресна. Как щеше да ги нарече, като само името Маргарита й беше в ума? Можеше ли да го даде само на едното момиче и цял живот да страда, че обича тази дъщеря повече, че я предпочита, защото е наречена така? А не можеше да даде едно и също име и на двете...

Две нощи Димана не мигна. На края на втората нощ изнурена заспа и в съня си видя, как уж една пеперуда се раздели на две и отлетя в различни посоки. На сутринта отиде до канцеларията на болницата с голямата книга-регистър и записа момичетата – Марга и Рита.

Така в живота й се появиха Маргаритите.

Бяха като две капки. Ако едната я болеше, другата плачеше. Ако едната тъгуваше, другата мълчеше. Радостта за първата беше смях за втората. Маргаритите растяха – много по-бавно от комшийските деца, но бабите все казваха, че открай време чуждите деца растат по-бързо. А докато растяха, почнаха и да се променят. Димана се променяше с тях – първо наедря, после помъдря, накрая овдовя, а още не беше остаряла съвсем. Още й се ходеше по планините, пътуваше й се в чужбина, гледаше й се свят. Вече нищо не я спираше – Маргаритите бяха поели по своя си път и Димана имаше само за себе си повече часове, отколкото можеше да преброи.

И тогава дойде страхът. След дълго обикаляне по какви ли не кабинети лекарите й поставиха диагноза “страхова невроза”, но това не променяше ситуацията – беше я страх. Не можеше да излиза навън: дори когато не беше сама се страхуваше. Боеше се да пътува. Самотата вечер й докарваше пристъпи на сърцебиене. По всяко време на денонощието можеше да я връхлети поредната криза, с ледените ръце и крака, студената пот по тялото и ужасната, невероятна паника, че може да припадне или да умре.

Слава Богу, лекарствата, които един специалист в столицата й предписа, се оказаха успешни и пристъпите идваха рядко. Домът на Димана се превърна в същото уютно и светло място с познатите сребърни свещници и коледни играчки, в който Маргаритите с удоволствие се завръщаха.

Но вече все по-рядко и все повече само по необходимост.

Марга беше известна адвокатка, която разбиваше с еднакъв успех обвиненията на прокурорите, а после й сърцата им. Но понякога идваше да преспи в дома на майка си и Димана я чуваше да хлипа в детската стая. Рита, която с времето се превърна в мила, сладка майка на две момчета, беше художничка, но повечето от мислите й бяха посветени на семейството, а не на рисуването. Oтглеждането на момчетата и щастието на съпруга й се бяха превърнали в най-голямото изкуство.

Все по-рядко Маргаритите се събираха заедно. Докато едната плачеше, другата се смееше. Докато едната тъгуваше, другата нямаше идея за емоциите й. Освен че на четиридесет и три и двете бяха страшно красиви и имаха все още еднакви черти на лицето, дори външно се бяха изменили дотолкова, че можеха да ги приемат за сестри, но не и за близначки. Рита беше запазила вълнистите си кестеняви коси, които отиваха на напълнялото след ражданията й тяло, докато Марга ходеше с къса момчешка прическа над стройната й, редовно поддържана със спорт фигура.

Димана с притеснение очакваше петъчния ден, в който щяха да започнат поредните дълги празници.

Марга заминаваше с най-новия си ухажор при родителите му и Димана се надяваше, че най-после и за нейната дъщеря ще се намери добър мъж. Че сам никой не можеше – даже свещите по гробищата горяха по две, да не им е самотно и да се припалват една-друга. Важно щеше да е това пътуване за момичето й и Димана го знаеше със сърцето си.

Рита пък отиваше в планината, за да качат малкия им син на ски за първи път. Детето растеше болнаво и родителите му използваха всеки удобен случай, за да са на чист въздух и да спортуват. Нямаше по-голямо щастие за Димана от гостуването на момчетата, които също умираха да се поглезят при баба си. Но вече бяха ученици и не разполагаха с времето си. Баба им с усмивките им – също.

Дните от седмицата минаваха, петъкът наближаваше, а куражът й си тръгваше. На негово място идваше страхът.

Димана щеше да остане съвсем сама в града, а единствените й близки хора щяха да са на стотици километри от нея. Ами като вдигне кръвното? Като й изстинат ръцете? Като припадне? Кой знае кога ще я намерят... Няколко пъти понечи да вдигне телефона на Маргаритите, да отвори уста за страха си, но се срамуваше. Не беше толкова стара. Не беше немощна, всъщност – беше съвсем здрава за годините си. Не биваше да спира нито едната, нито другата. А те нямаха идея, че заминават едновременно: Димана не беше пренесла информацията между тях, а Маргаритите все по-рядко се чуваха. Всяка беше улисана в своите си неща, а и бяха навикнали, че майка им препредава важните новини в живота им – когато ги има...

И ето – петъчната сутрин дойде.

Стана трудно от леглото. Боеше се, че ако стане, ще й прилошее, затова отложи ставането колкото можа. Изми се, облече се, но ръцете й тежаха като олово. Нямаше желание за нищо. Стомахът й беше свит, за да закусва, а кафето й беше забранено. Можеше да си направи чай или айран, но не виждаше смисъл. Включи телевизора и го изключи. Звукът я дразнеше. Предстояха й дълги дни самота. Дни, които кой знае какви проблеми щяха да й донесат. Дни, в които наоколо нямаше да има нито една близка душа... Безкрайни дни...

Димана усети познатото пристягане в гърдите и краката й омекнаха. Приседна на канапето в хола. Ръцете й почнаха да изстиват. Часовникът върху стария бюфет под огледалото показваше почти единайсет. Започваше се. Трябваше да пие лекарство. Някакво лекарство. Нещо трябваше да й помогне да не припадне. Вдига кръвното. Ето – черните кръгове се появяват. Не може да си вдигне ръката, за да вземе апарата за кръвното. Ще припадне. Губи сили. Не може. Не може. Ще умре. Лекарство... Умира...

Резкият звън я дръпна обратно. Трябваше й време да осъзнае, че телефонът звъни - пак, и пак, и пак. Някой не се отказваше. Като събудена от тежък сън Димана стана едвам-едвам, отиде до масичката и бавно вдигна слушалката. Наложи се да преглътне, за да пророни едно хриптящо: “Ало...”

Беше Марга. Звучеше бодро и весело. Обаждаше се само, за да й каже, че няма да заминава.
- Много е студено мамо, а и прогнозата за времето не е добра – най-после стигна до съзнанието на Димана - Отказахме се. Ако не възразяваш, ще дойдем довечера у вас, а може и да останем. Искаш ли да направиш от твоите прословути пълнени чушки? Толкова ги обичаме...

Димана така и не разбра какво отговори, но усети как кръвта й се затопля. Мина време преди да остави слушалката на мястото й и с възродени очи погледна стаята. Всичко беше подредено, само за гости. Трябваше да размрази чушки от фризера и да отиде да купи кайма. Хубавите пълнени чушки ставаха с повечко кайма, а и приятелят на Марга обичаше да си похапва месо.

Господи, колко малко й трябваше. Днес май щеше да бъде хубав ден. Нещата се подреждаха – нямаше да е сама. И тя – Димана – не беше виновна: Марга просто беше променила плановете си. Едва ли е разбрала за отсъствието на сестра си. Не каза, нали не каза, да са се чували...

В този момент малкият джиесем, който Маргаритите настояваха винаги да й е под ръка, измърка. Беше дошло съобщение. С бодра вече стъпка Димана отиде до него, присегна се да вземе очилата за четене от масата, натисна нужните бутони и зачете.

Беше съобщение от Рита:

“Мамо, много е студено, а и прогнозата за времето не е добра. Няма да пътуваме. Ако не възразяваш, ще дойдем довечера у вас, а може и да останем. Може ли да си поръчаме пълнени чушки за вечеря? Момчетата страшно ги обичат.”

Майката четеше съобщението отново и отново, а пъзелът бавно се подреждаше в главата й. Екранът в ръцете й угасна, но думите останаха да светят в сърцето й.

Зад прозореца вятърът носеше едри снежни парцали, които полепваха по стъклото и любопитно надничаха в къщата. Приличаха на маргарити.