автор: AlenRoden

Знаете ли, може да ви прозвучи цинично, но съзряването за моята любовна история е пряко свързана с...кучета.
Всичко започна още когато бях малък. Майка ми - добра жена, но малко старомодно възпитана – смяташе, че кучето е животно за селски двор и не искаше да имаме никакво домашно животно, освен рибки. Разбира се, аз харесвах най-малко тях и се оглеждах със завист в кучетата на съседските деца. Често си просех да ги разхождам, а по-големите деца се възползваха от моето голямо желание и печелеха време, за да пушат зад блока, докато аз развеждам нечий Бъки, или Рекс, или Джули, или Чара, или... Веднъж, докато се мотаех с един изключителен немски дог на име Бруно, се разсеях по новата 8 битова игра Атари, изложена на витрината в магазина за детски играчки. Бруно явно чакаше само това. Привидно лениво куче беше, но точно тогава така внезапно и пъргаво се затича, че аз изпуснах каишката му – тя се заплете в обувката ми и Бруно ме завлачи по тротоара, без каквито и да е изгледи да му тежа. Не знам след какво тичаше така, но когато реши да пресече улицата, вече сериозно се притесних за сигурността си и се разпищях – сигурно ще си помислите, че често пищя. Може би ще сте прави. Догът се сепна, спря за секунда, колкото да потреперят връхчетата на рязаните му уши във въздуха. Успях да измъкна обувката си, а Бруно скочи на улицата и...беше отнесен от минаващия камион с рекламни надписи на сладолед. Преди да се осъзная, загледах нарисуваните меки бишкоти в разливащ се шоколадов мус и ми се прииска да си хапна една. Все така потривайки охлузените си лакти, излязох от мечтата си насилствено – една жена крещеше на шофьора за кучето, което се беше свило под гумите на камиона, безжизнено.
Разбира се бях обвинен от собственика на Бруно, бях бит от него, от баща ми и от няколко други деца в последствие. В блока ми излезе име на нескопосаник, което утежни и без това незавидното ми положение на загубеняк на кварталната площадка. Дори тези, които понякога от снизхождение си играеха с очилатия дебелак, сега вече ме подминаваха, съскайки злобно между зъбите си : „Тъпанар!”
Да, определено онзи ден аз загубих много повече, отколкото собственика на Бруно.

Няколко години по-късно, вече навлязъл в пубертета, се преместих да уча в друг град. С помощта на скромните, но емоционално отделени средства на семейството ми наех малка студентска стая, на втория етаж на фамилна къща, обитавана само от една възрастна дама на име Дороти. Като в приказката с дакела Тото. Разбира се, ни най-малко не помислях за куче, особено след като целият ми живот бе променен от едно такова. Просто понякога се чудех какво би било да си имам другар - като Бенджи, или Ласи или друго предано четириного. Бързо избивах мисълта от главата си, на фона на тъжния спомен от детството ми. Но Дороти – тя ме промени, наред с природата, която ме променяше. Тя се оказа своенравна стара дама, със сериозен житейски опит, който оценяваше със съвременно мислене. Така че наред с въпроса й „Хайде де, няма ли да излизаш с момичета, ами си се зачел в тези книги”, тя ме занимаваше със социални въпроси, политика, финансови дела, коментираше статии във вестника с мен или ме молеше да й преведа новините по испанския канал. Мисля, че изпитвахме взаимно уважение, а аз намерих отношение, каквото не бях виждал дотогава от близките си – дистанцирана заинтересованост, която ми даваше право на избор.
Веднъж и разказах за историята с немския дог. Тя се смя, после плака за кучето. Но накрая разсъди бързо и ясно : „А пък аз мисля, че е дошло времето да си вземеш куче!”
Онемях, запелтечих нещо, докато избърсвах запотените си очила, разлях чашата с чай върху покривката, която съборих, докато се навеждах за чашата. Но на следващия ден се озовах във ветеринарния магазин и заразглеждах малките създания.
Въпреки желанието ми да си взема непретенциозна порода, която и да не е особено скъпа, аз се влюбих в едно топчесто голдън ретривърче, което ме облиза обилно в знак на съгласие да ми стане другарче. Не се свених да дам и последните си пари, за да притежавам Арчи – така кръстих сладура в ръцете си. Не знам защо избрах това име – може би защото като малък имах съученичка, чиято невръстна сестричка не можеше да произнася правилно името ми и ме наричаше Арчи. Сега вече имах един истински такъв до себе си и бях решен да го възпитам добре. Дори си купих книга, дебела колкото любовните романи на майка ми. Между другото в дежурните телефонни разговори с родителите ми не споменах за Арчи. Дороти ме подкрепяше – това ми се струваше достатъчно, поне за начало.
Изминаха шест месеца – училището вървеше, Арчи растеше и ме радваше по време на дългите ни разходки, които правехме винаги, когато имах време. Именно чрез Арчибалд се запознах с Рея – нежна първокурсничка, която ми върна фризбито, след като кучето и го беше занесло само.
- Хей, това май е твое – посочи Рея, а сините и очи се озоваха в моите. Стъпките и я бяха довели безшумно до пейката, на която седях. И тя държеше учебник.
Отвърнах поглед от книгата си, огледах се дали говори на мен, а след като погледът ми се спря на подаденото фризби, отговорих неопитнно :
- Аами,..да, това..всъщност е мое...така де, на Арчи...кучето се казва така...
В това време Арчи обикаляше покрай синята рокля на Рея и въртеше опашка в очакване да му хвърлят нещо за гонене.
- Страхотен е – отново ми се усмихна тя и се наведе да погали кучето по главата. Аз станах от пейката нервен, без да зная какво да правя. Пак се огледах, все едно извършвам престъпление. Събрах смелост и се наведох, за да погаля на свой ред моя верен приятел.
- О, всички така казват, защото не го познават какъв е вкъщи. – изкарах клишето от себе си. Усетих парфюма на Рея – затворих очи - вече не усещах гъстата козина на ретрийвъра, а нежната, бледа кожа на това непознато момиче със сини очи.
- Хей, ти май се отнесе – върна ме тя в реалността. Стоях наведен над кучето, а тя се беше изправила и ме наблюдаваше.
- Ъъъ... - пак запелтечих – замислих се.
- И за какво се замисли? – в усмивката и блестеше очакване.
- Ами че не знам името ти. – отвърнах аз и отбелязах една хубава, дебела точка в своя полза, защото това беше първият ми нормален отговор онзи следобяд.
- Рея – казвам се Рея. Тя се усмихна и ми подаде малката си ръка. Побързах да я поема внимателно и отговорих :
- Аз съм Ангел, но можеш да ми викаш Арчи...както и на кучето – той е Арчи също.
Рея се засмя, притисна книгата към гърдите си и потрепера на вятъра.
- Хубаво име – отива ви.
Аз и предложих връхната си дреха, тя прие. Заговорихме се.

Рядко се случва човек да открие истинската любов още с първия си опит, но аз имах този късмет. Днес Арчи лежи в краката ми, както тогава, но вече натежал от старост. Той излъчва мъдро спокойствие и нищо не успява да наруши привидното му равнодушие. Но когато вратата се отвори и Рея внесе красивата си фигура в стаята, Арчи задължително повдига глава, потупва с опашка върху краката ми, а в очите му заиграва нотка. В моите също. Боже, колко я обичаме.