автор: ivliter

Дълбока самота.
Денят се гърчи в тежката й сянка.
Препънато
в непреодолимата черта на хоризонта
потъна слънцето
на космоса сред глухите ръкави.
Проскърцва времето със зъби -
в задъхания си безкраен бяг
и то другар не може да намери.
Така е тежка самотата.
И тя е космос ням,
от който изход няма.
Да сме сами сред всички -
така е отредено.
Все пак добре,
че нищо вечно няма -
ливадата, гората, борът стар пред мен
и камъка на който аз съм стъпил,
дори и самотата.
А този свят огромен,
от краткотрайните неща споен,
остава неизменно изменчиво вечен.