Когато нежност не достига
и плъзва в мрака самотата,
когато вятърът надига
на тайна скитаща полата.
И ноемврийски листопади
подхлъзват мисли и копнежи,
преди билата да заглади
мъдрецът със въздишки снежни.
Преди да унесе от скука
във сън несбъднат любовта ни,
докато пролетно капчука
прокапе в слънчевите длани.
Когато с поглед кос и свъсен
животът-скитник ни отрича
вземи ме в час греховно късен
във който просто се обича-
без обещания и драми,
без спомени и без надежди!
Въздиша тягостно плътта ми,
когато не достига нежност...
Изтръпват пръстите. Косите
заплитат се в кълбо ревниво.
Немеят устните присвити.
Очите се разливат в сиво.
Не ме оставяй в нощ такава,
гласът ти нека в мен попие!
До утре само час остава-
след него-няма да сме Ние...
Милена Белчева