автор: nikoi

Ела да построим една гора
от някакви ръждясали парчета.
Боли до вой дървесната кора
от имена на глупави момчета,
който, с вещината на мъже
присъствието си с резки бележат.
Сънят ми е спасително въже,
за скачане, което ще прережа.
Ела да си направим от листа
колиба, във която ще е светло:
пред нея еднорози ще пасат..
О, все едно... В недрата ми отеква
един недопреглътнат детски вик.
Ела да поиграем на обичане
преди в света ни шарен да пристигне
една безцветна зима безразлична.
И раните ми - срича се в поуката-
(прости ми, че не те прочетох гладко)
превързваш ли със захарен памук
те просто ще кървят до болка сладко.