Кафенето в Париж.
На път за Ванкувър.
Мълчим неподвижни.
Сенките ни танцуват.
Дворът на село
с разцъфтелите ружи.
Този разстрел
кому беше нужен?
Бялата пролет.
И черните червеи.
Дългият пробег
по късите нерви.
Твоите внуци
през други сезони
като капки в улуците
помежду си се гонят.
А земята една е.
От Канада до Банско.
По-нагоре е раят –
в който нямаме място.
И едничкото време
в оня светъл Ванкувър
ще покаже на сенките
дали си е струвало…