автор: VOINOV

След разнопосочно странстване, изоставяйки големия град, се отправих на юг, към корените си. Както всеки индивид на планетата надхвърлил средна възраст, изпитвах потребността на мирмидонеца Ахил – да се заредя от майката Земя и да се втурна с нови сили в живота.
Селцето ми се стори някак сънливо, смалено и остаряло – или пък то си бе останало същото, а аз бях порасъл и възмъжал и хоризонтите на възприятията ми се бяха разширили неимоверно.

Обиколих малкото останали живи близки роднини и побързах да се прибера.
На сутринта взех въдицата и се отправих към реката. Минах напреко през изоставените и обрасли с тучни треви ниви на Ормано. В края на юношеството минавахме с децата от квартала по същото трасе. Но тогава се промушвахме между царевица, чийто стръкове бяха два пъти по-високи от нас. Нататък бяха посевите с дини, ягоди, зеленчуци, а най-отдолу – към гърлото на Кресненския пролом, се разстилаха насажденията с праскови, плодовете на които едва се събираха в двете си шепи.
Днес нищо от това не съществуваше. На където и да се обърнех, високите и мощно растящи бурени бодяха очите ми. Само новата магистрала София – Солун делеше Ормана на две почти равни половини. Двадесет и кусур години след реставрацията, цялото бивше благодатно и отрупано с плодове и зеленчуци поле – голяма част от продукцията на което заминаваше износ на запад към Европа и на изток към Съветския съюз – оставаше пустош. Сякаш атомната бомба не бе ударила Хирошима и Нагазаки, а същото това цъфтящо и благодатно преди четвърт век поле.
Оттатък Струма си бе същата. Само пясъчните коси бяха изменили несъществено коритото ù. Е, чистата вода сякаш уми очите и мислите ми и ме успокои. Установих, че никога не съм виждал толкова чиста водата тук. Да, ето, това е едно от предимствата на разпада. Кризата и една граблива част от българските политици затвориха заводите и логично замърсителите в горното течение престанаха да съществуват. Сега реката дишаше с пълни гърди, това се познаваше и от растителността по бреговете ù.
Поздравих се с другите риболовци, за няколко часа успях да сложа в кошчето нещо – както се казва “колкото да не е без хич” и се отправих обратно към селото.
Този път минах през перона на гарата. Отминах масите на павилиона, около които местни зевзеци и рибари очакващи влака смучеха бира сред сладки приказки, и в погледа ми се навря олющената сградица голяма колкото един кокошарник, но носеща на времето гръмкото име “Културен дом”. Поогледах се дали някой не ме наблюдава, свих встрани и се настаних на възрастна, готова да се разпадне, прогнила пейка, която изохка немощно под тежестта ми. Дълго седях така. Хич не ме интересуваше какво ще си помисли някой от преминаващите.
Това бе дворецът на културата – мястото където в самото си изначалие бях за първи път в досег с културата, мястото където бях гледал втория си запомнен филм в моето детство. Дори и името му си спомням “Козара” – филм за съпротивата в Югославия срещу немскофашистките войски. Н се е изличило от паметта ми как една майка с дланта си спираше немския щик, само и само да запази животът на детето си. Това бе втората ми среща с културата, така си я наричам от десетилетия. А коя ли бе първата? Не успявам да си спомня, но в мислите ми веднага се нагнездва третата среща с “Любовницата на Граминя” и с онази красавица Джема..., ех, любов, насилия, страсти…
Поразгледах се наоколо. Там някъде вляво, на десетина метра от сегашните първи къщи на селото си спомням да имаше побити два високи стожера от чамово дърво. Между тях опъваха бялото плътно, на което бай Киро кинаджията прожектираше филмите. Хората домъкваха от домовете си по едно ниско столче и се настаняваха в неправилни редици. Имаше и лелки, които за да не губят време докато гледат филма, продължаваха да движат автоматично в ръце плетките си. Даже един дядо от най-близките къщи веднъж бе донесъл лиген с топла вода и киснеше краката си. Починът бе “докато си на кинопрожекция, можеш да свършиш и нещо друго”.
Но за нас децата това правело не важеше. Нас просто не ни допускаха до лятното кино. Едно заради това, че вдигахме шум, а друго и по-важното бе, че изневиделица някоù от героите можеха да се целунат, и това щеше безвъзвратно да унищожи моралните ни устои в светлото комунистическото бъдеще. Тогава битуваше правилото “всеки с всеки може да прави любов, но никой не трябваше да разбира или да вижда това”. Хм, нрави типични за времето си.
И както всяка забрана и закон са създадени за да не спазват, така и правилото на възрастните не важеше за нас децата от махалата. На мястото на оградените дворове на сегашните последни къщи имаше ниви засети с висока царевица, подходяща да ни прикрива при нашите престъпни деяния. Пълзяхме в тъмнината, стигахме до последните коренарки, настанявахме се на някоя по-едра грамуда и зейнали забивахме очи – ей такива колкото сегашните кюфтета – в играта на светлините и сенките върху платното. Интересно бе, че имаше и говор, малко разсинхронизиран от образите, говорът идваше доста по-късно след като артистът е отворил устата си или пък обратно по-рано, но се понасяше и нямахме никакво намерение да се сърдим или да стачкуваме. Мечтаехме само да пораснем и да си отмъстим за това дето не ни пускаха там отпред при възрастните.
И както е ясно от живота, следствието от нещо – или наречено по друг начин отмъщение – все някога се случваше. Така провидението се отзова и на нашите непрекъснати и искрени детски молби и негодувания.
И подобно на случвалото се още преди сто години при първите прожекции на братята Люмиер, а и в по-сетнешни времена, винаги първата среща на обикновените хорица с киното е твърде интересна. Така и сред нашите нещастни врътоглави съселяни уплахата от влакът летящ фронтално срещу зрителите бе толкова голяма, че забравили за един миг, че се намират на широко под тъмното небе, възприемаха илюзията за реалност и първият път се разбягаха. После се върнаха да си търсят кой плетка, кой забрадката, кой столче, кой лулата, кой обувката…
Та това бяха първите ми срещи с киното и културата.
Тези срещи макар и забранени, бяха твърде интересни и забавни.
С този мил спомен бях отново зареден и готов да потеглям обратно към големия град.
А вие спомнихте ли си за вашите корени?