автор: elsion

Денят ми от зори боли така.

Изтърква чак до бляскаво стъклото
с иридиеви ивици по края,
а после плисва с крива светлина.
А после криволичи по леглото ми,
на изблици през цялата ми стая,
люлее се безумно и подпалва
заспалото зад ъгъла дърво.

И вече ме е вързал с тежко вричане,
със впита в мене слънчева ръка:
покорно да живея под лъчите му,
и вените отново да обикнат
кръвта си - тъмно вино от цветя,
а дробовете ми да не забравят дишането.

Денят ми чак горчи от сутринта,
когато запотените прозорци
въздъхват с мирис на сладникав чай,
и блудкава, изстискана, нощта,
попила от очите ми умората,
изтича през пролуките в перваза.
Но още под петите ми хладнѝ,
там, дето камъкът се е напукал ядно.
Където няма топлина, а леден зид.

Болнаво е надвиснало небето,
денят е със пречупени стрелки,
изтръгнат циферблат и рамка бледа,
с ръждясали от блясък колелца,
а някъде на осмия етаж
виола скръбна ми поднася есен.
(Къде е моят... моят Луд шапкар?
и Заекът със синята жилетка?)

Денят ми от зори така боли.