автор: krasavitsa

Столицата

Преди няколко месеца бях в Брюксел – едната от двете засега столици на обединена Европа. Не е много лесна работа това обединение, щом като в европейския парламент все още не могат да се споразумеят дали да бъде Брюксел или Страсбург. Eдни сесии се провеждат тук, други – там... по-нататък ще стане ясно кой би бил по-удачен избор. Но надпреварата между двата града продължава.

Този път към обичайните културни приготовления за пътуването ми се добавиха и политически – екипът на международния проект, на който сътруднича, провежда поредното си заседание в европейския парламент. Знам достатъчно за глобалните политики в няколко области за да знам, че нищо не знам – както е казал мъдрецът. Реших да науча повече, затова освен няколкото книги, които прелистих набързо, започнах да прекарвам всяка свободна минута в интернет. Имах нужда от сравнително кратко, но по-всестранно изложение на историята на Европейския съюз, различни становища за него, проблемите при изграждането му - даденото в сайта му не ме удовлетворяваше. За първи път осъзнах какво значи информационен потоп. Сърфирах отчаяно, прескачах от сайт та на блог, в някои намирах доста усърдно събрана и достоверна информация, изчетох всякакви разсъждения за и против обединението – на хора ерудирани и на кръчмарски философи... за съжаление последните са повече, но много държат да имат “медийно присъствие”. Колкото прочела, прочела, завърших омаломощена в деня преди тръгването - с прогнозите за онзи непредсказуем исландски вулкан, капризите на който от известно време насам осуетяваха самолетните полети над цяла Европа и добавяха още вълнения към подготовката ми. Навреме ли ще тръгнем, без проблеми ли ще се върнем?
Да кажа предварително - всичко мина по вода и без вулкан.

Вече сме на Националното брюкселско летище, пристигнали благополучно. Приключваме с философиите и навлизаме смело в битовизмите. Любезните домакини ни бяха предупредили предварително - ако ползваме такси от летището до града, да не даваме повече от 40 евро за десетината километра разстояние. Явно мошеници таксиджии има не само у нас. Но пък не се бяха сетили да ни кажат, че купен от автомат, билетът за автобуса струва 3 евро, а от шофьора – 5. Е, няма начин да не се минеш когато си в чужда страна, навсякъде има дребни тънкости. Някакъв тип се завъртя около нас и много любезно ни предложи да ни закара до града само срещу 5 евро на човек. Попитахме за колата му и се вцепенихме – смяташе да ни вози прави в товарно бусче! Гордо отказахме и се натоварихме на автобуса, в който бяхме почти единствените пътници до последната спирка.
Докато съм на тема транспорт, се сещам колко се лутахме на връщане, докато намерим централната жп гара на Брюксел, откъдето може да се хване влак за летището. Питахме трима души, и тримата ни посочиха една сграда на улицата, сбутана между останалите. Приличаше на обикновен жилищен блок с вход като на средно голям магазин. Едва пред входа видяхме, че все пак има надпис, но почти незабележим, защото не беше поставен на фасадата, а доста по-навътре. Оказа се, че това е третата жп гара на града, построена всъщност като метростанция на подземния тунел, който свързва двете големи жп гари - южната и северната. Нарича се централна само защото се намира в центъра на града, но съвсем не е централен железопътен възел. Много неочаквано след влизането през невзрачното входче пред нас се разкри просторен салон, а на огромна стена отсреща - впечатляващ мемориал на загиналите през Първата и Втората световни войни над 3000 железничари. Излизайки на перона, се стреснахме от странното дизайнерско решение – осветлението е оскъдно, а стените са в черно. На всеки 2-3 минути само от една линия тръгва влак за някъде - изключително натоварване и предизвикателство за диспечерите. Времето, с което разполагате от излизането на обявата на информационното табло до пристигането на влака е само минута две - имайте го предвид, ако ви се случи да го ползвате скоро.

Кралство Белгия - с интересната форма на държавно управление федерална парламентарна демокрация и конституционна монархия едновременно, е страна с три официални езика – холандски, френски и немски. Холандски се говори от около три пети от населението (което е около 11 милиона), а немският е обявен за официален заради около сто и петдесетте хиляди души, които го говорят в два малки източни региона на страната.
Макар Брюксел да спада към холандски говорещата територия, вече почти два века съзнателно се франкофонизира и макар и говоримият ми френски да е слаб, се успокоявах, че тъкмо ще го упражня в толерантна среда. Надеждите ми обаче удариха на камък още в началото. В момента, в който брюкселчани чуят френски, минават веднага на своя белгийски холандски. Дори забелязах нещо като предизвикателство в иначе любезното им държание. Този език звучи ужасно за ушите ми – той е нещо като развален немски, но с леко френско произношение. Опитите ми да говоря английски в никакъв случай не ги трогва – сякаш ми казват – хайде сега, не ни стигат другите езици, ами и този. Това ми впечатление се потвърди при почти всички контакти. От друга страна пък явно са свикнали с езикови недоразумения, каквито всеки от тях е предизвиквал, и ако се наложи да се разговаря няколко пъти по един и същи въпрос, търпеливо обясняват, докато проблемът се изясни.

Едно от първите ми впечатления от града беше, че в Брюксел се строи усилено. Понякога половината от едното платно на двулентова улица в центъра е завзето от строителна ограда. Автомобилите и автобусите на градския транспорт се изчакват търпеливо, докато преминат, пак така търпеливо и без клаксони изчакват и пешеходци, решили да пресекат улицата където им падне. Някои улички криволичат толкова много, че е безсмислено на всеки ъгъл да се маркира пешеходна пътека. Интересно ми е дали на кмета на града се налага да се извинява на гражданите, че строежите им създават неудобства - както ние изведнъж станахме толкова изискано капризни, че недоволстваме от временните неудобства при ремонт на път, от чието лошо състояние сме недоволствали преди това. Едва ли...
Макар и да нямах възможност да ходя много из града, все пак забелязах, че по улиците често се срещат негри и жени, забрадени по традиционния за мюсюлманите начин. Изтръпвам като си помисля на какви реакции бихме станали свидетели, ако в центъра на нашата столица се срещаха толкова много мюсюлманки. Впрочем, един от заместниците на кмета на Брюксел е симпатичната Faouzia Hariche (Фаузия – но не успях да намеря произношението на фамилията й), алжирка по произход, мюсюлманка и социалистка. Фаузия не говори фламандски, което е станало причина голяма част от коренните граждани на Брюксел да недоволстват, когато поради сериозно заболяване на кмета тя поела управлението на града за сравнително дълъг период от време – и дори бързичко назначила съпруга си на добра длъжност. Половината от членовете на градския съвет също са мюсюлмани-социалисти. Белгийската социалистическа партия е франкофонска и често е обвинявана, че си набира повечето членове измежду мюсюлманите, които са основно франкофони, а и като преселници – бедни и заинтересовани държавата да е по-социална. Години наред Белгия е поддържала доста свободен режим за имигрантите от бившите френски северноафрикански колонии, най-вече от Мароко. Резултатът е, че към момента около 6% от населението на Белгия е мюсюлманско, а в Брюксел – 25%. За бегло сравнение – турците у нас са 9,4%.
Брей, имало не по-малко сложни обществени проблеми от нашите.

Успяхме да намерим време за един автобусен сити-тур. Още преди да изчетем докрай условията за ползването на услугата, на безлюдната спирка пристигна празен автобус със засмян черен шофьор. Качихме се набързо и изпратихме един от нас да купи билетите. Шофьорът върна половината от парите – шест души правели група, на половин цена... Раздаде ни пликчета с чисто нови слушалки, които да включим в панелите, вградени към всяка седалка, и тръгнахме. Може би причината е в мен, но където и да съм ползвала записани на английски обяснения за туристически забележителности, почти нищо не съм разбирала. С едно изключение – в Германия, разбира се. Наистина, там слушах записите на немски, но пробвах как е и английският запис – добър беше.

Няколко снимки от обиколката - Атомиума – построен за световното изложение през 1958 г., а тук – отблизо. Имали намерение след изложението да го демонтират, но после се отказали. Още си седи, ползват го най-вече за изложби.
Kитайската пагода, музей на източното изкуство, и японската пагода , но и двете бяха затворени, както всичките им музеи в понеделник.
Големият площад в центъра, пикаещото момченце и тук пак то, но от прочутия белгийски шоколад.
Входът на мини Европа, където не влязохме не само защото нямахме време – за нея са нужни около два часа, но и защото не ни се услади солената цена. A това пък е входът на кралската лятна резиденция.
Няма да изреждам всичко, но и от малкото, което видях, мога да кажа, че градът не е много чист - видях и строителни отпадъци, явно неподдържани тревни площи, хвърлени фасове... и се сетих за рубриките на няколко наши частни телевизии, поддържани от телефонни снимки на зрителите, показващи нашенски “байганьовщини”.
Ние сме много склонни да забравяме за своите отговорности и да прехвърляме вината за всичко на държавата или на общината. И не се сещаме, че не може да плащаме данък 5 лв., а да искаме обслужване като за 500 лв. Бай Ганьо е начин на мислене, а не наличие на нередности. Днешният бай Ганьо си мисли, че нередности има само в България, а навсякъде по света всичко е идеално. Пътувайте повече, драги сънародници. Не зная в друга страна непрекъснато да се правят генерални обобщения от единични случаи, както правим ние. Като че ли все търсим поводи да си мразим държавата. Странно, ние обичаме да я мразим – дали не ни е останало от времената, когато не е била наша?

(следва)