автор: secret_rose

Не, не съм нито малкия принц,
нито златната негова роза...
Не нощувам в красиви дворци
и на хората радост не нося.
По каскета ми кръпки горят
а в тирантите вятър танцува.
Сляп и беден е малкия свят
в който ден подир ден съществувам.
В моя дом от пробити дъски
(Чарли все го нарича барака)
слагам малки, дълбоки резки
за мига, който толкова чакам -
двете хлебчета, тракащи степ
в ритъм с черните вилички криви
да поемат по пътя към теб -
мое светло сърце мълчаливо.
И макар че си нямам и грош
и на кораба няма да пуснат
този малък и беден Гаврош,
своя свят подир тях ще напусна
и ще плувам на айсберг от смях
щом те видя, че махаш от кея
на земята, спасена от грях,
там където и бедните пеят.
И където си нямат луна.
Само слънчета тичкат зад прага
на онази прекрасна страна,
тъй далечна от мойта барака...
А пък Ной нека бута витла
(Чарли все ги наричаше мъки...)
аз ще яхна мечтите-крила
завещани от теб, на сполука.