автор: secret_rose

Защото ме запомни
като шепот,
пристъпил в неизказаните думи
по мекотата в устните,
където
задавен стон
пресипна помежду ни...
Защото ме отпи
с дъжда от мисли,
споил движението на ръцете...

Не бях докосване.
Не ме измисли...

Но ме пое в градините,
където
разлистена милувка ме изрече
с най-нежния гласец
на тишината,
и живородния поток
към мен потече,
за да спаси
съня на самотата ми.

Защото си симфония от ласки,
подела аромата на живота,
рисунъка
в могилата на маската,
смирено изоставила
каквото
съм

и милостта над тежкия ми съдник,
задал последен ентер
над дъха ми...

Защото си.
Росата на сърцето ми...

ще те откупя
тихо
от света ми...