автор: ASTERI

–Едно шише спирт!
Цонка Аптекарката, жена на средна възраст, се беше замислила как се правеше марината за еленско месо. Беше поканила шефката си за вечеря и искаше всичко да бъде на ниво. Да смае тази дрипла, която си мислеше, че като има две аптеки, вече е кой знае какво. Ама ще ѝ покаже тя... тази вечер... ще ѝ покаже и как се готви, и как се сервира, и посребрените прибори ще извади, и кристалите, и сервизите за дивеч... Да! Тази вечер...
–Едно шише спирт! – гласът ставаше нетърпелив. Цонка вдигна разсеян поглед от компютъра и погледна мъжът, който се беше навел към гишенцето. Знаеше го. Дончо Кокала му викаха. Вехтошар от години. С него винаги вървеше един бял пес. Клиенти разправяха, че ако някой подхвърли нещо на кучето, Дончо Кокала с голяма ловкост му го измъкваше. Бяха неразделни. Кой на кого и с какво помагаше, беше загадка за всички. Дончо Кокала идваше всеки божи ден в аптеката, понякога два, а понякога - три пъти, и винаги искаше едно шише спирт.
–Колко градуса, моля!
–От най – силния. – отговори Дончо Кокала и протегна мръсната си длан от която се изсипаха, точно толкова пари, колкото струваше спирта. Цонка внимателно ги преброи. Стотинки! Винаги бяха на стотинки! От изпросените! Изнервяше се, гнусеше се и гледаше да го отпрати по бързо. Той пое с трепереща ръка шишенцето и тръгна към вратата, където го чакаше белият пес.
–Хайде, Късмет. Хайде да вървим. – кучето весело завъртя опашка и го последва.
Дончо Кокала мина през пазаря. Беше рано. Само някои от сергиите бяха отрупани с последните за сезона домати, чушки, лук и други. После кривна към бараката в която продаваха цветя. Обичаше да ги гледа. Пълнеха му душата с топлината на една градинка, на един дом, там... някъде, отдавна. След като нахрани очите си с красота, забърза към спирката. Всяка сутрин, под големият ѝ навес, се събираха ортаците му. Казваха по някоя дума и поемаха с количките да събират железарии от боклуците. Сега, под навеса беше само Димо Бойлера. Опъваше някакви въжета около разнебитената детска количка, с която прекарваше стоката си, а от време на време слагаше премръзналите си длани под мишниците си да се затоплят. Димо Бойлера беше голям късметлия. Мине не мине и го виждаха да влачи– кога стара печка, кога бойлер. Така му лепнаха и прякора, но той не се сърдеше, даже се гордееше с него. Видя, че Дончо Кокала иде и се усмихна.
–Хайде бе, бай Дончо. Опашка ли имаше в аптеката? Много се туташ. Донесе ли?
Като видя шишенцето, очите му светнаха. Бързо извади едно пластмасово шише пълно до половината с вода и с голяма сръчност, без да разлее нито капка, наля спирта. Поразклати го малко и жадно отпи. После го подаде на Дончо Кокала.
–Хайде, пий да се постоплим, че работа ни чака. Днес ще ходя по долния край. Ти, накъде ще поемаш?
–А бе, ще видя. Още не съм намислил. Голям студ насви, че не знам как ще изкарам днес.– Дончо Кокала пак надигна шишето и премлясна – А, Бойлер! Я кажи нещо за въшки, бе. Напъплили са ме и няма очистване... Купих оня ден едно, ама то до никъде не ми стигна, а пък скъпо да му се не види. Сега пак ме ядат пущините, мира нямам...
–Ааа, остави ги тез модерните мазила, вятър работа са. Направо върви си купи едно шише мухозол. Ама трябва да се обръснеш навред– косъм да няма по тебе. По гърба, под мишниците, краката, главата, абе навсякъде, навсякъде! После се напръскай с мухозола. Аз тъй си ги чистя и съм доволен. Айде сега, дай по още една глътка и да вървим.
Пиха по още една и тръгнаха. Дончо Кокала погали Късмет по главата и продума:
–Хайде, мъжки! Хайде пак да вървим в аптеката, пък утре ще работим.– Късмет завъртя опашка. Искаше да тръгне към кебапчийницата, но безропотно свърна и той към аптеката. Цонка Аптекарката не се изненада, когато видя Дончо Кокала пак да влиза.
–Едно шише мухозол.
–Моля?!
–Едно шише мухозол! За въшки!
За момент, само за момент, тя сякаш искаше да каже нещо, но... вместо това:
–Нали знаете как да го ползвате?
–Зная, зная...
Цонка взе шепата стотинки от мръсната ръка на Дончо Кокала се загледа в менюто, което беше изготвила. Часовете минаваха неусетно и тя нямаше търпение да си иде и да постели онази покривка – бялата, с ръчната бродерия...
Късно през нощта, когато изхвърляше остатъците от обилната вечеря, за момент си помисли да запази един кокал и утре да го подхвъли на Късмет, за да види дали е истина това, което разправяха хората, но после се отказа. Такъв успех имаше със задушеното еленско, че още не можеше да си се нарадва... Сутринта се приготви за работа с голямо настроение. Тръгна към аптеката без да усеща студа, който беше сковал всичко. Когато наближи, извади ключа от дамската си чанта и… тогава го видя! Настръхнал, Късмет стоеше точно пред вратата и не се отместваше. Лигите му течаха. Очите му преливаха от смразяваща болка и дива злоба. Изведнъж, ѝ стана горещо... много горещо.