автор: vicont

Разбих на пепел аз безброй сърца,
а в мойта крепост никой не пристъпи.
Бях тъмен облак. С парещ студ - слана -
и дъжд, след който нищо не разпъпи.

Удавих в траур всеки стрък цветя,
бях зимен вятър, който остро брули.
Изпих до капка сока на лоза...
налят във бъчва с дъх на зрели дюли.

Преспах дори със кръглата луна,
градих безплътни замъци сред дюни.
Бях влюбен нарцис в свойта суета,
сирените ловях с лирични струни.

Родих страстта, вулкани да гася,
звезди събирах в лунните пътеки.
В самотна нощ... не мога да заспя,
без теб до мен нощта ми не е лека!