автор: abonat

Изплют от пастта на живота,
увит елегантно на осем,
стопен и отслабнал до йота,
в сифона се мъдреше косъм.

Как бързо светът се изниза...
До вчера тъй къдрав и бодър,
днес знае той: краят е близо,
сифонът е смъртният одър.

И спомени никнат, не спират;
картини от детството носят –
когато не беше фризиран
а млад, още късичък косъм.

Как лудо се вееше само,
заплетен със кичур другари!
Не знаеше още за радост
машата как стиска и пари.

Друг спомен: под сватбено було
свенлив и красив се полюшва.
И чувството, бурно нахлуло –
да бъде целуван и гушкан...

Веднъж пък стърчеше накриво.
О, колко проблеми създаде!
Как с плюнка го плюнчиха диво
и с разни купешки помади...

Доказа, че косъм е с воля...
Но дълго не бе независим –
за ножица чу, че говорят
и легна, покорен и хрисим...

Тъй – хрисим – сега ще си тръгне,
ще текне покорно в канала.
Из бездни смъртта ще го мъкне –
уж смърт, а пък ново начало.