автор: nikoi

Не, светът не е обречен на спиране
след теб. Даже да ми се иска.
Сутрин пак ще се раждам и пак ще умирам
недовършена и недомислена.

И след теб ще се качвам по същата стълба,
по която заспиваща слиза луната.
Ще е девет без двайсет. Мълчаливите хълмове
нямат нужда от време и дата

и не нося часовник - стрелките са в мене
и тиктакам със пулс и ги движа.
Да, след теб аз ще съм местоимение
без лице, със число най-единствено.

И тече като няма вода всеки мой ден
и завлича поройно смеха ми.
Не, светът не се свършва. Спокойно:
просто утре за мен ще го няма.

Но след теб ще остане любов, дето ражда
мохамеди, иисуси и буди
в синкав спомен за нежно докосване влажно
от целувка, с която ме будиш.