автор: atima_viva

В сянката на облака се скрива
пътят, поизгърбено-тревясал.
Стар е като крушата на нивата,
мъдър и смълчан от много вятър.
Хората по него се източиха,
живите по спомени го сричат.
Още се белее из копривата.
Който мине, пак ще го обича.
Хълмът зад гърба му пожълтява -
есенното злато му прилича.
Този край и песен му припява,
по жътварски лете се облича.
Хората. Къде са, да ги види?
Прашно е - очите му слепеят.
Сухо стържат - опустели миди.
Взрени са, а искат да се смеят.