автор: rupani

Забравата е благословия, не всекиму дадена. Може да бъде дразнещо да забравяш постоянно, но може да стане и цел.
Спомените – какво ни носят? Може би сигурност, или предимство? Не. Само мъка и объркване. Целият си живот прекарваме в миналото, дори и бъдещето си търсим в него. Непрестанно. Ковем бъдещето си на минали случки, за които, още повече, не сме сигурен дали са се случили точно така както си ги спомняме.
Не е ли това нелепо?
Дългът. Той е дете на паметта. Кой обича дълга си? Никой. Но ние живеем в свят на дълга. Всяко действие създава дълг и всеки дълг трябва да се изплаща. Умът ни непрекъснато е зает в пресмятане на дълга. Нашият и чуждия. В тази сложна плетеница от сметки не ни остава време за изковаване на собственото ни бъдеще, по наш образ и по наше подобие, според нашата нагласа, според нашата уникална същност. Каква същност, моля ви! - ние нямаме същност, ние имаме дълг за изплащане! Съставени сме от сметки, които непрекъснато се трупат и трупат, и се предават от поколение в поколение. Нима това е същност достойна за похвала? Скрийте си я тая същност някъде, че ще ви се смеят...
Спомените, тези така примамливи бутилки вино, скрити в зимника на нашата памет... Уникални бутилки – виното в тях никога не свършва, можеш да пиеш, да пиеш, и то пак ще си е там – в бутилката – същото вино. С времето, вярно, виното започва да изветрява, започва да се променя... с времето започва да става отровно. Но то си е там. Не можеш да го изхвърлиш. Не само, че не можеш да го изхвърлиш, то само ти се навира в устата, по никое време. Е, вярно, прави го с благородна кауза – да те съживи. За да можеш да продължиш напред. Напред - накъде? Напред към миналото – т.е. назад.
И с времето хубавите спомени стават омразни, а лошите стават желани. И човек после бил се извратил, моля ви се! И защо трябва да ям аз тази консервирана храна на неумиращото минало? Тази мърша? Нима настоящето не ми предлага прясна храна? Нима не мога да впрегна цялата си мощна умствена машина в изграждане на нещо ново на основата на пресните продукти на настоящето? Защо винаги трябва да ги гарнирам с изпитаните подправки от зимника на паметта? Защо трябва да ги развалям така? Защото имам дълг да изплащам. Това се предава с майчината кърма. Тя ми е първият дълг. А след него следват милиони още...
А нима човек не може да бъде добър и без дълг? Ей така – срещаш някой непознат – човек или звяр – и му правиш добро. Без да си длъжен. Без да искаш той да ти е длъжен. Срещаш врага си, и му правиш добро – без да търсиш дълг насреща... Просто действаш според обстоятелствата, според истинската си същност – добрата си същност... Без да се ровиш в миналото, без да правиш сметки за бъдещето...
Настоящето се консумира най-добре без подправки.