обиден съм на света като куче
на прекалено голям кокал
оправям си прическата, слагам си гел
пред огледалото в общата тоалетна
ще ходя на някаква конференция
потръпвам от очакването на нещо ненужно
из мокрите улици ще подскачат лекомислени
пръчове с чадъри и пръчки с чантички
въздухът ще се увива около мен
като гумен дъждобран на голо
а аз ще натъртвам ударения на голите си мисли
но няма да ги карам по ред, а през една
всичко е мокро, небето е слузесто
в такова време хората не се придвижват,
те просто се затварят в колите си,
оставят се на милостта им
гушат се, чакат парното да ги стопли,
пушат на затворени прозорци и, винаги си представям,
попръцкват следобедно с надежда
климатикът да разнесе миризмата
преди да са отворили вратата, за да вземат
любовницата си от спирката
пред „Хемус”
(здрасти, Емо, за теб говоря)
ще направя първата крачка
към
изхода
знам, че мога да преобърна всичко това
но в самосъжалението има толкова
много топлина и вълшебство
вуду ритуал в който ти си магьосникът и жертвата
и сам забиваш в слабините
на мократа си кукла приготвени на скара
свински шишчета
(по избор – с домати, или
с картофена салата)
сметката, ако обичате