Да можех да не чувам тишината
свистяща като вятър през декември,
боляща като леден къс в дланта ти,
внезапна като удар непремерен.
Да можех да не виждам тъмнината,
която като тлен се утаява...
Да можеше да бъде много кратък
животът земен, който ми остава.
И тръгнала към срещата отвъдна
със моята душа неутешима,
да можех да престана да съм съдник
и прошка в мен единствено да има.