автор: elverita

Сама посрещам изгрева и залеза.
Не ме докосваш с устни на събуждане.
Сама се боря с подлост и омрази.
Далече си, а близките са чужди.

Няма ги очите ти добри
да ме погледнат със любов когато
крещят сълзи във моите очи
и пуст, самотен остров е душата ми.

Но пак усещам нежната ръка.
В съня си търся топлото ти рамо.
Безкрайно уморена от света,
от твоята любов се грея само.

Невидима е силата, която
изпълва ме от твоето обичане.
Сама съм в делника, но съм богата,
че срещнаха се някога душите ни.

Поезия е всичко помежду ни.
Разминахме се някакси със прозата.
И нищо, че за някой е безумие,
фантазия или пък просто...поза!