автор: valiordanov

Тук птиците не пеят като в къщи,
а ме проклинат с някакво врещене.
Луната вечер също ми се мръщи
и вятърът като прокоба стене.

Когато слънцето протегне си лъчите
и по потта обилна ме познае,
обсипва ме с горещина сърдита
за лунната сърдитост без да знае.

Единствен телефонът ме целува
със гласове които си обичам,
но рядко мога с тях да си говоря.
Сълзите - непознати букви, сричам.

И Робинзон да бях, щях да загина.
Петкан отдавна вече тук го няма,
но той не е единственна причина
щом мисълта вгорчава даже хляба.

Заложих си живота на лотария
за своето дете да спастря нещо.
Виновните пируват във България,
а ние сме догарящите свещи!