автор: kasiana

(Из „Преди да ме клъвне петелът”)

          След като кака влезе във фамилната ни памет със смъртта на „татко Сталин”, спечелил си попръжните на мъжете и клетвите на жените от рода, пукна пролетта. Земята разцъфна, а заедно с нея и ние, децата, жадуващи за игри и простор… Кака получи първото си училищно свидетелство, удостоверяващо, че има предостатъчно сиво вещество в главата си, и мама ни заведе на село.

          До моето първолачество (1955г.) зимно време мама се правеше на кокона, а през лятото работеше в текезесето. Докато тя се трудеше на полето, ние с кака помагахме на баба, а в свободното си време изръшквахме скалите и горите, отстоящи най-много на километър разстояние от дядовата къща (повече не ни се разрешаваше) или цамбуркахме в Лома, който бе естествената долна граница на родната ми къща.

          Някога там имало воденица, собственост на дядото на баща ми - Стоян. Той я наследил от баща си Цаньо. За тази воденица в няколко реда споменава австро-унгарският изследовател Феликс Каниц, който минавал оттук в края на май 1874 година: „През моста на Червени – пише Каниц – дълъг 14 крачки, продължих пътя си на запад към Табашка и измерих при това българско село надморска височина на Черни Лом – 87 м. Дълго време търсихме място, откъдето можем да слезем при коритото на реката. Накрая при една воденица прекосихме това корито с много завои, врязано в гористите възвишения. По склона на левия бряг на реката продължихме към Пепелне.”
          През моето детство имаше само жалки останки от тази воденица, защото наводнението през 1914 година я отнесло заедно с къщата, която била до нея. Но прадядо Стоян и синовете му отново я построили, а къщата вдигнали по-нагоре от Лома. През 1924 година обаче водите на Черни Лом придошли пак и безвъзвратно я опустошили. Прабаба Мария не могла да преживее тази загуба и се споминала… Някакви белгийци идвали, гледали щетите и предложили на прадядо Стоян да построят нова воденица, да я експлоатират десет години и след това да му я върнат, но след смъртта на стопанката си, той изгубил воденичарските си мераци и им отказал…

          Нямаше да ви споменавам за воденицата, ако случката, която ще ви разкажа, не беше се разиграла в близост до нейните останки…
          Малко по-нагоре от тях се белееше старият геран на махалата, опасан в основите с голяма кръгла каменна плоча. Откъм страната на Лома имаше две корита, където жените перяха дрехи или избелваха платна. Извън плочата се извисяваше едно дървено устройство, състоящо се от високо дърво, на чийто чатал бе прикрепено друго дърво. На долния край то имаше каменна тежест, а от горния се спускаше дебело въже, на края на което бе вързана кофа – също от дърво, но с метален обков. С нея вадехме вода от герана и пълнехме стомни, дамаджани и менци…
          Една сутрин, след като бяхме се наспали добре, бяхме закусили и помогнали кой с каквото може на бабите си, всички братовчеди и братовчедки от махалата, доставени “насипно” през лятната ваканция от родителите си от различни градове на България, за да се облагородяваме сред Природата, ошмулихме поредния див орех и си направихме колиба на поляната между герана и пътя. От едната ù страна бе родната ми къща, а от другата – къщата на Ришельо (не зная истинското му име нито кой и защо му е лепнал този прякор). Ние, децата, за по-кратко го наричахме Рошльо.
          По-надолу се белееше герана. Между него и Лома имаше доволно количество бъз и други храсти. Насядали в построената вече от нас колиба, за кой ли път слушахме една какичка софиянка да ни разказва за тримата мускетари и от време на време в изблик на детския си възторг крещяхме девиза на Атос, Портос и Арамис „Един за всички, всички за един!”, събуждайки ехото, заспало в скалите…
          Бях доволна, че мога да си играя на воля, защото кака и мама бяха отишли за една седмица при мамините родители, които живееха в друга махала – Курцала – близо до Голямото бяло училище на Табачка. Малкото, до църквата, тогава беше превърнато в читалище.
          Неочаквано ехото протътна и всички наизскачахме пред зеленото си укритие да разберем какво става. И опулихме очи.
          В бъзака под герана се подаваше гол, както го е майка родила, дядо Войчо, който имаше начален стадий на Паркинсонова болест. Пред мъжкото си достойнство той държеше метла от треволяци и се молеше на Ришельо, който бе кукнал на една черница над високия дувар на двора си:
          - Дай ми дрехите, дя, дай ми ги, дай ми ги – заекваше голият старец, а Рошльо му отвръщаше като пролайваше измежду клоните на черницата:
          - Вземи си ги сам, вземи си ги сам, дърт козел, дърт козел… Що цамбуркаш голотиите си под старата воденица и мътиш водите на Лома? Чак до нашто перило мътни идат, мътните да те вземат! Жената не може прането си да изплакне…
          Отначало помислихме, че Рошльо е взел дрехите на дядо Войчо и ги крие някъде в клоните на черницата, но като се вгледахме по-внимателно в обстановката, ги видяхме курдисани на каменната тежест на дървеното устройство, а кофата - цамбурната в герана. Веят се панталоните и ризата на голия старец високо в небето, а проклетият Рошльо опнал една прашка и не дава никой да припари до герана. То нямаше и кой. Възрастните – едни на нива, други на лозе – ни се видят, ни се чуват… Единствено ние, градските хлапета, стоим като треснати пред колибата… Стана ни жал за клетия човечец, ама прашката на Рошльо бе сковала смелостта ни…По едно време бати Нено се досети, че и той има прашка в джоба и след кратко съвещание, бе решено как да протече атаката срещу Рошльо, свалянето на дрехите и спасяването честта на дядо Войчо. Той не ни беше род, но нали се бяхме идентифицирали като мускетари, трябваше да му помогнем…
          Бати Нено зареди прашката, скрит в бъзака, и след миг по посока на Рошльо изфуча нашето отмъщение под формата на ръбесто камъче. Чу се силен рев и видяхме проклетия старец да се катурва от черницата, а след миг чухме и звука от тупването му на земята зад дувара на градината. Денко в това време вече вадеше кофата от герана, след това смъкна дрехите на треперещия в храстите дядо Войчо и побърза да му ги даде, докато Рошльо още не се бе съвзел. И тъкмо навреме, защото той изскочи с един кол в ръцете пред портата на къщата си и се насочи към колибата ни. За секунди се разлетяхме като пилци и се скрихме по кюшета, дувари и дерета, откъдето наблюдавахме – кой с яд, кой със сълзи в очите как кльощавото грозно мъжко подобие на Баба Яга - Рошльо - събаря колибата ни…
          Довтаса баба Рада – жената на дядо Войчо и като кълнеше дъртия злосторник, си прибра болния старец вкъщи. А ние, след заседание на мускетарския съвет, в който влизаха какичките и батковците, решихме да проведем наказателна операция срещу осквернителя на човешкото достойнство под кодовото название „Конска муха”.
          Предстоеше ми първото бойно кръщение, ако изпълня поставената ми задача.

          Вечерта дядо се върна с каруцата от стопанството и пусна кобилата Алка да пасе на поляната. После вечеряхме, дядо изпя любимите си песни, а преди сън баба ми разказа приказка за самодиви… Неусетно заспах…Но по втори петли се събудих и се измъкнах изпод чаршафа с едно бурканче в ръка, докато баба и дядо в другата стая блажено похъркваха в леглото си. Беше пълнолуние, звездите блещукаха в небето, Лома шумеше приспивно на бента. Аз трябваше да хвана конски мухи в бурканчето изпод опашката на Алка. Дядо я беше прибрал в двора и това улесни задачата ми. Стъпих на белия камък до нея и набързо окошарих доста мухи, затворих ги с капачка, която бе предварително надупчена, за да не се задушат, и зачаках изгрева, за да дам бурканчето на бати Нено.
          Над бабината къща имаше изоставен двор с всякакви дървета и в уреченото време мускетарската чета се бе покатерила сред клоните им в очакване осъществяването на операция „Конска муха”. Бях предала вече бурканчето на бати Нено, който скрит в бъзака до Рошльовата порта, дебнеше кога проклетият старец ще излезе, яхнал дългоухото си магаре на път към бостана си.
          И ето, тежката порта скръцна и Рошльо, възседнал клетото животно, го сръга с крака да потегля...
          Ловък като пантера, окичен за прикритие с бъзак, бати Нено отвори бурканчето и конските мухи ядно се впиха в магарето. И настана една олелия! Магарето реве, скача, тича, хвърля къчове и пърди… Рошльо отчаяно се опитва да се задържи на самара, но не успява и за броени минути се търкулна в пепеляка на селския път… А онова ми ти магаре, нападнато от конските мухи, като хукна по пътя, не спря да обикаля около половин час, че и повече махалата като изтребител, цепейки въздуха в пролома с дивия си рев…

          Беше лятото на 1953 година. Бях на пет години и половина, бях забравила за Бланка Форт, защото се вълнувах вече от други герои – мускетарите. Предстоеше посвещаването ми в мускетарско звание, което вместо със сабя или рапира, бати Нено извърши с една клонка от див орех.
          Доволни, че Рошльо бе наказан, се събрахме под водопадчето, изтичащо от останките на някогашната фамилна воденица и изкрещяхме щастливи: „Един за всички, всички за един!”
          Ехото в пролома повтори и потрети думите ни…

          В това време Алка кротко пасеше на поляната и красиво си вееше с опашка да пропъди досадните конски мухи... Птичките пееха, цветята грееха с пъстрите си чашки и светът не подозираше, че десетина хлапета, обявили се за „мускетари” в едно забутано в пролома на Черни Лом българско село, са провели в началото на втората половина на двайсти век, своята първа наказателна операция срещу злото, в лицето на Рошльо, под кодовото название „Конска муха”.
          В името на една малка правда.

02.10.2010г.