автор: nadana

/ на С./

Сега когато само споменът за теб
лежи до мен във празната постеля,
уханието ти отдавна е разтворено
в прахта на времето което ни разделя,
вкусът на твоите целувки като мед
устата педантично е стопила,
ушите ми забравили гласа ти са,
със който ме зовеше нежно „мила”...
Сега във този дом е вече тясно
за двете ни със твойта изневяра,
но някак изведнъж ми става ясно,
че именно във силната ми вяра,
се коренеше твоето предателство,
и да - ако не беше имало доверие
не би било възможно посегателство...
Отиде си и чувството за низост
сега чак вкусвам тази яснота -
не ти бе отесняла мойта близост,
а прекалена дадената свобода.
Но как би любовта могла да бъде нещо,
различно от безкрайна свобода
и възможността отново да поемеш
подадената ти с любов ръка?
И ако е така - не искам да се връщаш,
не искам да съм твоят лош пазач,
да си затворник в моята прегръдка...
и нека друга стане бъдещият ти палач.

Сбогом слънчице...