автор: Alexey

От трите страни на улицата
се зъбят афиши.
Продават хрипове. Продават бог. Продават
черепи,
в които да отлееш мозъка си
от олово. Продават капани за мишки
и капани за котки.
С огромни яркожълти цифри,
въртящи се като чадъри; с невинната усмивка на дете,
скрило зад гърба си револвер.
(Горко ти,
ако посегнеш към бонбона му,
пълен е с барут.)

Подминавам ги.
Не искам нищо (имам мозък, колкото за мъртва котка,
а мишките танцуват с бог),
пък и монетите изпадаха от джоба
някъде зад ъгъла,
който не завих; там остана и детето,
дъвчещо барут,
и заглушителя в косата му.
Монетите се претърколиха в канавката
при
плъховете с алени платна.

Не ги попитах накъде,
а и - знам - не биха казали. Така стават
тези неща - не стават изобщо
или стават почти.

Подминавам ги
и ми се ще
да съм неонова.