автор: esennolisto

Озовах се в лятото на един скитник, пресичащ бос и с тояга в ръка летните треви.
Усмихна ми се топло, като дете и ме попита къде отивам, а аз отговорих, че търся вода. Усмихна се отново и поклати глава. Каза ми, че тази пътека е стръмна и трябва да внимавам, за да не се втурна към нещо друго, което не е вода. Да слушам и стъпвам внимателно...Покани ме да повървим заедно.
Докато вървяхме денят се изнизваше...И така много дни. Аз питах, а той ми разказваше за тоягата си, за пътя и за това, че и той търси водата.
Показа ми слънцето на това късно лято, горящо в нозете му и туптящо в сърцето му.... и търсехме прохлада, и вода.
Вървях до него и слушах, докато ритъма се сля в едно. Видях и почувствах светлина, която щеше да засияе завинаги.
Питах и разпитвах, а той меко ми разказваше за търпението, което трябваше да имам, за да намерим водата.

Солта от мен и скитника, в една неочаквана вечер се изрони в целия свят, за да му напомни, колко много се нуждае от нас. Ние срещнахме душите си, а той беше наш дом.
Толкова истинско.