автор: nikoi

Всички спомени дупчат с пети оня връх на иглата,
който води към изход, рисуван с печални бои.
Но охлажда кръвта всяка струя живот, неизлята;
всеки нервен импулс, който в смисъла собствен боли.
Съвестта се изглажда подобно артерия чиста,
по която тече най-спасителната тишина.
И склопява очи най-бодливият разум, избистрен
от лепливия шепот на бяла от сън тъмнина.
А на входа на другата аналгетична реалност
всички спазми комични страдалчески вдигат ръце
със които от пълно разтваряне да се предпазят
дъх преди да затихне, свободно от ритъм, сърцето.
Колко ангела стъпват на сивия връх на иглата,
от която изригва спокойствие с цвят на морфин?
Всички ангели слаби отдавна са тръгнали с вятъра.
Този, който безстрашно стои на върха, е един.