автор: 0805

Няколко дни преди да свърши студеното време, реших да напиша разказ – ведър и весел, който като с магия да ме измъкне от катастрофалното ми състояние. Толкова силно и продължително валеше, че вълните на придошлия Дунав носеха по гребените си като кичури нападалия сняг, който не успяваше да се стопи дори при допира с водата. Беше зима, която щях да запомня като най-дългата в живота ми. Изцеждаше ме. Всяка минута беше тридесет и три пъти по-дълга, отколкото се отмерваше на часовника, така че всяка вечер имах чувството, че съм на деветедесет и девет години
и преди да падна в леглото, примирявайки се с края си, прикляквах на дясното си коляно, което скърцаше, и с повдигнати нагоре длани се молих на святата природа да се смили над нас. Не бих казал, че молитвите ми бяха чути, а зимата продължи до първите дни на май и до последния си ден не искаше да си ходи.
През тези зимни дни ме сполетяха и проблемите с Гьоргина. Беше родена да бъде любовта на живота ми. Но аз не умеех да правя любов. Никой не ме беше учил на това, макар че вече бях възрастен младеж. Преди десетина години започнах да уча испански и италиански и исках да стана преводач, но и тази любов не ми тръгна отръки. От нея освен със сломено сърце, останах и белязан завинаги за четене. Преводаческите ми услуги в този едноезичен свят не бяха никому нужни и трябваше да се насоча към семейния бизнес. Като се сетя за онзи испански роман, който винаги ми подкосява коленете, от Дон Кихот се превърнах в Санчо Панса. Ако трябваше да хапна нещо сладко, все по-често предпочитах сланината и лука. Сега и Джина ме напусна. Това диво цвете изгуби търпението си към непоправимата ми неопитност. И тя е природа, която излъчва „да, да, да”, но не чува молитвите. Лягах до нея и без да помръдна дори всичко беше готово. Срамувах се; търсех утеха в книгите, четях разкази и романи докато не заспя, най-много харесвах най-тежките и това четене ме успокояваше, а и моментите, в които се впусках в думите на Сервантес, Марсел Пруст или Джеймс Джойс, а тежките гърди на Джина топлеха раменете ми, ми бяха най-сладки. Не съм за нея – каза веднъж и си събра веднага багажа. Спомням си, че тялото ми се напрегна, щеше да се пръсне от лавината вътре в него и заплаках, проклинайки неспособността си да науча любовта. Нямаше значение, обаче, че научих Джина на всичко в касапския занаят, наследен от баща ми – как се колят свине и агнета, дори и зайци, как се одират, транжират, какво е плешка, бут или копито, как се правят наденици, нямаше значение и това, че бях готов веднага да й завещая малката месарница в Звездара. Отиде си. За малко ме погледна с дълбоките си, неспокойни извори. В тях можеше да се забележи отблясъка на неизказания ми ужас. Остави ме разфасован, два пъти смлян, почти без желание да живея, във време, когато зимата продължаваше безкрайно.
Тогава, в отчаянието, ми хрумна да напиша разказ, който ще четат всички, които са влюбени в четенето, а на мен ще ми помогне да забравя опропастената си любов и ще ми донесе пролет. Затова Май ще бъде най-доброто време. Всеки би трябвало да обича Май в разказите, макар че за мен, без Джина, той можеше да бъде единствено мрачен месец. Но, както не знаех как се прави любов, така и понятие си нямах как се пише разказ. Можех да преведа разказ, но как да преведа ненаписан разказ? Започнах все пак да измислям някакъв сюжет, да събирам необходимото месо, независимо от това, че всичко можеше да се окаже напразно и никакъв разказ да не зацвърчи на скарата, но мисълта за това ми даваше сила.
Какво щеше да се чете? Ами да, нещо с Пруст и Джойс. Читателите не могат да им одолеят, поне не тези, които знаят какво е пушена сланина, изпържена на тънки филийки с пипер и полята с бира. От тях мога да се науча как да пиша за тях. Освен това, всички ги познават, а мога да добавя и Пабло Пикасо като испанска подправка, за онези, на които им е до изкуство, и композитора Игор Стравински, ей така, заради пролетта. Важното е да се съсредоточа и да бъда дисциплиниран, докато фантазирам. Това вече е наполовина свършена работа, мислех си. Миналата есен, малко след като се сближихме, заведох Джина в Париж, чрез агенция. Насред правоъгълния площад видяхме и оня стълб от бронзови гюллета, събрани след битката при Аустерлиц, със статуята на Наполеон на върха. „Затвори си устата” – подхвърли ми Джина, смеейки се, докато гледах нагоре. „Ето това се казва ерекция!” – добави и също отправи поглед към върха. На този площад забелязах хотел Риц. Кой не би го забелязал? Ето, в Риц са се срещнали на вечеря Пруст, Джойс, Пикасо, Стравински и нека да е някой силен гювеч, в който да съм и аз. Кога би могло да бъде това? Да кажем, през май 1922г., макар че тогава не съм бил още роден. Нищо, малко магия и реинкарнация няма да навредят. Бил съм там, а после, половин век по-късно отново съм се родил. И това е реализъм. Зарових се в пътеводителя, купен през есента, и установих, че площадът, на който се намират Риц и Стълбът на победата се казва Ванд. Забелязах обаче, че Риц няма да стане, защото там пишеше, че спират живата музика в хотела най-късно половин час след полунощ. Каква ще бъде тази вечеря без музика! Прелиствам и намирам истинското място: Маджестик, Авеню Клебер и това ще се случи вечерта на 18-ти май. С Джина там пихме кафе със сметана и именно там й раказах за първото си клане в детството, и за първите пръжки, които направих в казана, и за майчините кифлички с масло. Там и броят на огледалата беше по-малък, отколкото в Риц.
Сюжетът набъбваше постепенно. Реших, че Пикасо ще присъства, защото е изработил сценографията за балета на Стравински „Жар-птица”, който тъкмо е бил представен от парижкия ансамбъл на Руския балет, чийто импресарио е Дягилев, така че и този, Сергей, ще присъства на вечерята, заедно с всички балетисти и музиканти, и Ерик Сати ще е с тях, цигуларят Лисиен Капе, пианистът Марсел Мейджър и други. Грамада! И всичко това на сметката на някой английски милионер Сидни, който си въобразява, че е писател, също като мен сега. Ако бях Сидни, може би Джина щеше да има по-добро мнение за мен като за любовник. За какво й е неуспял преводач или жилав месар, който не мърда, когато трябва и като такъв няма какво да й предложи, освен месо и кости, и сърце, което чука твърде бързо? Добре, Сидни е домакинът, с жена му Виолета, и двамата се покланят първо на Пруст, като на безсмъртен, заради „По следите на изгубеното време”, чиито първи части „Содом” и „Гомор” вече са излезли и предизвикват неописуемо възхищение дори и в Лондон. Най-хубавото кафе пих с Джина, която винаги нарича кафето кòфи. От аромата на добро кòфи още напират сълзи в очите ми, тъй като се сещам за прекрасната Джина, с която седим в Маджестик. Косата й е черна, къса и прилича на късо еспресо и е със същия аромат. Очи на кошута, които са съгласни с всичко още преди да попитате. Пруст и Джойс седят един до друг. Джойс е пристигнал в Маджестик след полунощ и е солидно подпийнал. Това би могло да бъде и нощна закуска, но храната вече е вдигната от масата. Той си спуска главата върху ръцете. Пред него има чаша с шампанско. Мисли за черните буйни вълни на Шанън, когато първият му се нахвърля с въпрос. Той се появява в ресторанта наконтен, с кожено палто, около три и половина сутринта. Лицето на домакина засиява. Това е точно 19-ти май. Запознаване. Болнавият Пруст се обръща първо към Стравински:
„Сигурен съм, че за Бетовен мислите само най-доброто” – казва нетактично.
„Мисля си само най-черното, гнуся се от него.” – отговаря руският композитор, който е на тръни в очакване на утрешната критика за „Жар-птица”.
„Но, cher maître, със сигурност харесвате късните сонати на Бетовен и квартетите...”
„Това е най-лошото.”
След това френският писател се обръща към съседа си, който в мислите си за речните вълни и възможността през онази ирландска зима, с която започва последният му разказ, подобни вълни да са навети със сняг, който е покрил цяла Ирландия, вече е заспал дълбоко и похърква. Вълни и сняг върху тях, къде има такова нещо, освен на Шанън и Дунав, под белградската Карабурма? Тъй като той се разсънва, изплувайки от реката си, другият го пита: „Обичате ли трюфели?”
„И още как.”
Питам се, това не е ли едно майсторско начало на разказ? Или веднага да му отговори с „Не” и край на историята?
„А познавате ли принцеса Хикс?” „Не, monsieur.” „Графиня Игрек?” „Не, monsieur.” „А може би госпожа Зет?” „Не, monsieur.” На Джойс му минава през ума, че е най-добре да си говорят за камериерки.
„Чели ли сте Джойсовия „Одисей”?” – домакинята Виолета се обръща към Пруст. Не, не е. А дали Джойс е чел „По следите на изгубеното време”? Не, не е. Сам, без горката Джина, започнах да се смея. Кой би се сетил, че разговорът между двамата единствени ще се сведе до не, не и не? Може би смехът е точният момент да започнете да пишете някой разказ? Започвате със смях и завършвате със сълзи. Или обратното? Всичко ми е в главата – образи, думи, действие, място, но чувствам, че не ми върви. Извърта ми се, дърпа се, като любовта. Докато се досещам, подслушвайки какво си говорят двамата ми любимци, тъй като това е история, все не се сещам, че е най-добре да разказваш, както и да живееш, без никаква подготовка, понеже това, което ще отмине, няма шанс да се повтори отново. А и пак се влюбих без подготовка и виж сега. Исках да живея и да обичам; Бог знае, обаче, как ще завърша.
Все нещо ми пречи. Непрекъснато ми се връща невъзможната картина със снега върху Дунавските вълни. И все сняг, та сняг. Да е поне суграшица. И слънцето би ми пречило ако изгрее. Порокът на преводачите, макар и неуспели, е че винаги ги нервира едно и също нещо; те непрекъснато искат две или три и това да е с един замах. Помирисвам си дланите, още се усеща кръвта от месарницата. Ще я продам. Като похарча парите, ще се заколя; съвършеното убийство – убиец няма, жертвата е мъртва. Докато мисля как да напиша да побягна от себе си, ме обхваща болка, заради която тъпо и ритмично започвам да си удрям главата в стената. Искам да припадна, за да не ме боли повече. Откъсвам от стената парченце тапет и го дъвча. Отмина пристъпът. Но ако се отпусна, веднага ще се върне.
Освен не, не и не имаше още нещо по време на срещата на първия и последния. Да, съперничество. Между тях, не между мен и Джина – признавах й, че е по-добра. Аз съм добър единствено с ножа и имам някакъв инстинкт да разделя месото в магазина на такова, което се бори срещу мен и месо, което е склонно към мен. Джойс си запалва цигара, чийто дим може да бъде смъртоносен за асматичния Пруст и който през цялото време докато говори, лакомо яде сладкиши. Ситуацията става невъзможна. Изкашлях се, и аз си запалих. Така ще решим по-лесно проблема. Само че кой проблем, защото за нито един нямам решение – нито за писането на кратки разкази, нито за своята самота.
Усещах, че почти всички на тази вечеря се правеха на големи писатели и хора на изкуството. Защо ще се правят, питах се наивно, ако вече не са такива? Значително по-късно, когато пак се родя и поживея малко, ще знам, че някои от тях наистина са били това, на което са се престрували. Но в своя сюжет, който изискваше непрекъснато движение, още не знаех и не се покайвам изобщо за своето незнание. Тяхната игра не ми пречеше изобщо, защото я играеха нелошо. Като че ли ролята им беше вродена. Били са там и в същото време изобщо не им пука за нея. Не са се притеснявали особено как им върви. Докато Джойс хъркаше, ясно разбирах, че това е хъркането на Джеймс Джойс. Нито кашлянето на Пруст и яденето на сладкиши не се различава от начина, по който кашля и яде сладкиши, независимо от ролята му в Маджестик. Повече ме тормозеше какво ще стане с мен, когато един път се родя такъв, какъвто съм днес. Всички около мен в ненаписания разказ бяха като призраци, които пречат на тежкото ми усилие да разбера нещо за себе си в бъдеще време, и нещо за вас, които сега следите невиждания ми опит да напиша разказ, който изобщо не ме засяга. И този разказ да бъде на някакъв слабо познат език, сръбски например, който е изгубен насред Балкана и като че ли е безсилен да изкаже всичките шмекерии на живота на Балкана. Наистина, тези шмекерии умеят да са по-силни от който и да е език, който изисква смисъл, а непрекъснато се сблъсква с абсурди. Точно както аз бях по-слаб от любовта, измисленият сюжет надмогва разказа, който ми се искаше да напиша като лекарство за своето състояние. Като че ли и сюжетът не ме обичаше.
Пруст се отказа от Джойс и се загледа в Пикасо – по южняшки набит, нисък и недодялан. Харесваше му този тип. Приличаше на Алфред Агостинели, неговия шофьор, в когото беше влюбен. Любов, по-голяма от моята, поне физически по-успешна. Възхваляваше я, а за моята кой ще узнае? Исках да погледне и мен и докато сядах на мястото си, неволно докоснах Джойс с лакът. Той ми помаха с ръка пред носа. Очилата му паднаха на стола. „Махни мрака от очите” – промърмори, без да си вдигне главата. Пруст също не ме погледна. Ако ме е погледнал, нямаше и следа от това. Може би по-късно ще ме превърне в някоя маркиза, но ще умре бързо, както възнамерявам и аз. Тази нощ в Маджестик като че ли всичко беше в очите. Докато Пруст наблюдава Пикасо, Пикасо изяжда с поглед някаква рускиня, която се върти и извива, а аз улавям нейния поглед, съвсем не невинен. Очите са нещо, гледали или не.
Какво да й измисля? Пруст си тръгва с такси, а заедно с него и Сидни, и Виолета. В колата се набутва и Джойс и веднага пали цигара. В същото време Сидни се навежда, зграбчва цигарата от устата на ирландеца и я хвърля през прозореца. Аз тичам напряко до апартамента на Пруст, на улица Амлен. Тъкмо навреме, за да го чуя как умолява Сидни, дърпайки го встрани, да откачи от врата им ирландския Одисей, така че иска от него да продължат със същото такси нанякъде. С две думи, тази вечеря, с тази среща беше провал. Очаквате история, понеже идеята е неземна, а получавате не, не и не. Отрязано от бута и измерено нищо. Поне аз не съм способен да сготвя истина от това, което моят или нечий друг ад е направил. И Джина не съм способен да я върна. Изчезна. Не се е върнала в родния си Аранджеловац, нямаше я и в Белград.
Зимата, все пак, свърши. В края на май, 18-ти или 19-ти, започна пролетта и продължи ден-два, а после настъпи непоносима лятна жега. Знаех, че един от моите клиенти пише. Редовно си купуваше говежди език и пуешки гърди. Помощникът в магазина ми каза, че този е специалист за еротични и любовни неща, които винаги са с нормален и щастлив край. „Много си смазан, бе шефе” – каза младокът – „разговаряй с него, голяма скица е, ще те излекува.” В края на юни се осмелих да се обърна с молба към този „специалист”. Въпреки всичко, не се отказвах да напиша своята ”Закуска в Маджестик”. Когато му споделих идеята и повечето детайли, той ме гледаше отначало учудено, а после с насмешка. „Гледай си месото и сладките кости, остави Джойс и Пруст” – ми каза – „Не мисли, че съм глупак. Това, което ми разказваш, наистина се е случило и съществуват поне шест версии за тази среща, но никой не знае кой точно е бил там, освен главните действащи лица.” Това изобщо не ми прозвуча смешно.
У дома, в леглото, на страната, на която винаги спеше Джина, мисля по случая. Възможно ли е наистина да съм бил на тази вечеря? Дали моите измислици не бяха някаква свръхестествена памет? В крайна сметка, какво може да ни попречи по пътя на фантазията да стигнем до истинско случване? Прав е бил навярно човекът, като е искал да каже, че нищо не струва разказ, който разказва за това, което се е случило. По-добре да си гледам бащиния занаят, понеже колкото и да е мазен, е по-чист от действителността, чист почти като любовта. И всъщност, по-добре да си ясновидец (макар че не знаех, че съм) по отношение на миналото, отколкото напразно да гадаеш за бъдещето. И ми олекна, че не трябва да пиша разказ. Вече и не ми се четеше нищо сериозно, нищо художествено. Взех евтиния вестник, който вдигнах от тротоара пред къщата. Прегледах заглавията. На едно от тях ми се сви стомаха и всичко, което течеше в мен, спря да тече. „Убила любовника си, хвърлила го в Дунав”. Снимка на Джина. Австрийската полиция е арестувала сръбкиня, Джорджина Летвич, която заклала своя любовник докато спи, в апартамент в предградията на Виена. После сръчно го е разсякла на седем парчета и в найлонови чували ги хвърлила в Дунав. Работела е в месарница на Ангелплац. Признала е престъплението. Заявила е, че го е убила, защото систематично накърнявал женското й достойнство, като й говорел, че е мъртва като риба, дъска и подобно.
Вестникът падна от вцепенените ми ръце. Покрай гърча, който не ме отпускаше, станах ледено студен. Зимата внезапно се събуждаше в мен. Никога не си беше отивала.